Суперкомандос

— Не приличате на програмист. Освен по костюма, искам да кажа.

— Аз съм консултант по охраната, временно прикрепен към „Джаксол“ за определена задача.

— Тъй ли? Не можахте ли да намерите нещо по-евтино от това? — Тя размаха ръка около тялото си. — Какво има, да не съм станала знаменитост, докато бях на съхранение?

— В известен смисъл — отвърнах сдържано аз. — Може би ще е най-добре да приключим с формалностите и да се махнем оттук. Вън чака лимузина.

— Лимузина?

Смайването в гласа й ме накара за пръв път през този ден да се усмихна истински. Тя подписа документите като замаяна.

— Кой сте в действителност? — попита тя, когато лимузината излетя.

Напоследък май доста хора ми задаваха все този въпрос. Вече почвах и аз да се питам.

Загледах се в навигационния блок на лимузината.

— Приятел — тихо изрекох аз. — Засега не ви трябва да знаете друго.

— Преди да започнем каквото и да било, искам…

— Знам. — В този момент лимузината направи завой. — След около половин час ще бъдем в Ембър.

Продължавах да гледам напред, но усетих топлината на втренчения й поглед отстрани върху лицето си.

— Вие не сте корпоративен служител — отсече категорично тя. — Корпорациите не вършат такива неща. Не и по този начин.

— Корпорациите вършат всичко, което носи печалба. Не оставяйте предразсъдъците да ви заслепят. Не ще и дума, ако им изнася, преспокойно ще изгорят пет-шест села. Но ако изгодата е в това да имаш човешко лице, тутакси ще надянат маската.

— И вие сте тази маска?

— Не съвсем.

— За каква работа ме измъкнахте? Нещо незаконно ли?

Извадих от джоба си цилиндричния контейнер с вируса и й го подадох. Тя го пое с две ръце и огледа корпуса с професионален интерес. От моя гледна точка това бе първата проверка. Бях измъкнал Елиът от хранилището, защото така щеше да бъде моя, както никой друг, осигурен от Кавахара или нает от уличните среди. Но оттук нататък можех да разчитам единствено на инстинкта си и на твърдението на Виктор Елиът, че жена му била много опитна. Изпитвах лека тревога от посоката, в която бях насочил събитията. Кавахара имаше право. Да се правиш на самарянин, понякога излиза доста скъпо.

— Да видим сега. Това тук е симултех-вирус от първо поколение. — Тя произнасяше всяка сричка бавно и презрително. — Колекционерска рядкост, на практика истинска вехтория. И най-модерен корпус за бързо разгръщане с антилокаторна обвивка. Защо не вземете чисто и просто да ми обясните какво става? Готвите удар, нали?

Кимнах.

— Каква е целта?

— Виртуален бардак. Управляван от изкуствен интелект.

Новите устни на Елиът тихо подсвирнаха.

— Ще измъкваме ли някого?

— Не. Ще инсталираме.

— Това? — Тя повдигна цилиндъра. — И какво има вътре?

— „Роулингс 4851“.

Елиът рязко отпусна ръка.

— Не е смешно.

— И не трябва да бъде. Това е спящ вариант на „Роулингс“. Подготвен за бързо разгръщане, както правилно отбелязахте. Кодовете за активиране са в джоба ми. Зареждаме вируса в базата данни на изкуствения интелект, пускаме кодовете и затваряме здраво капака. Ще има допълнителна работа със следящите системи и малко почистване, но, в общи линии, това е ударът.

Тя ме изгледа странно.

— Да не сте някакъв религиозен маниак?

— Не. — Аз се усмихнах леко. — Няма такава работа. Можете ли да го направите?

— Зависи от изкуствения интелект. Имате ли данни за него?

— Не тук.

Елиът ми върна контейнера.

— В такъв случай не мога да отговоря, нали?

— Точно това се надявах да кажете. — Доволен, аз прибрах цилиндъра. — Как е новият носител?

— Не е зле. Имаше ли причина да не си взема старото тяло? Бих била много по-бърза в…

— Знам. За жалост не зависи от мен. Казаха ли ви колко време сте били на склад?

— Някой спомена четири години.

— Четири и половина — уточних аз, като погледнах формулярите за освобождаване. — За съжаление междувременно някой харесал вашето тяло и го купил.

— О.

Тя замълча. Потресението да се събудиш за пръв път в чуждо тяло не е нищо в сравнение с яростта и чувството за измяна, когато узнаеш, че някой някъде носи твоето лице. То е като да узнаеш за изневяра, но със силата и жестокостта на изнасилване. И също както при изневяра или изнасилване нищо не можеш да сториш. Просто трябва да свикнеш.

Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.

Елиът почти не ме погледна.

— Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това — тя посочи тялото си — ще ме спре?

— Добре казано.

По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.

— Знаят ли, че идвам? — попита тя.

— Не — лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. — Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.

— Но вие ми уредихте среща. Защо?