Суперкомандос

— Добре, Ковач. — Тя обгърна с длани чашата кафе. — Ето как става. Един ден мистър Димитрий Кадмин влиза в някоя от големите прехвърлящи и зареждащи застрахователни компании. Имам предвид наистина уважавана фирма, да речем „Лойдс“ или „Солар Картрайт“.

— Там ли? — Аз посочих към светлините на моста, които се виждаха през прозорците на хотелската стая. — В Бей Сити?

Мохиканът бе изгледал Ортега малко странно, когато тя остана, докато всички други полицаи напускаха „Хендрикс“. Тя го отпрати с още една заръка незабавно да прибере Кадмин на съхранение, после двамата се качихме горе. Почти не погледна отлитащите патрулни коли.

— В Бей Сити, по Източното крайбрежие, може би дори в Европа. — Ортега отпи глътка кафе и примижа от щедрата доза уиски, която хотелът бе прибавил по нейна молба. — Няма значение. Важна е компанията. Да има репутация. Да застрахова още от зората на зареждането. Мистър Кадмин желае да получи застрахователна полица и след дълъг пазарлък относно условията сключва договор. Разбираш ли, всичко трябва да изглежда почтено. Това е застрахователна измама, само че става дума за нещо повече от пари.

Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.

— Добре, това е първият екземпляр. А после?

Ортега сви рамене.

— Нещастен случай.

— В Улан Батор?

— Точно така. Дими се врязва с пълна скорост в електрически стълб, пада от прозореца на хотела или нещо подобно. Местен търговски агент прибира приставката и срещу солиден подкуп прави копие. В съответствие с договора „Солар Картрайт“ или „Лойдс“ изпраща Дими (в дигитален вид) до своята клонингова банка и го зарежда в чакащия носител. Благодарим, сър. Беше ни много приятно да работим с вас.

— Междувременно…

— Междувременно търговският агент купува на черния пазар друг носител, вероятно пациент в кома от някоя тамошна болница или току-що прибран наркоман без сериозни увреждания. Полицията в Улан Батор изкарва луди пари от такива сделки. Агентът изтрива съзнанието на носителя, зарежда копието и Дими просто си тръгва. Хваща суборбитален полет до другия край на света и отива да си свърши работата в Бей Сити.

— Май не ги хващате често.

— Почти никога. Работата е там, че трябва да спипаш и двата екземпляра на местопрестъплението — или мъртви както сега, или задържани за някакво провинение според Наказателния кодекс на ООН. Без санкции на ООН нямаш законно право да зареждаш от живо тяло. А в безизходно положение двойникът просто се гръмва в тила и приставката става на прах, преди да го арестуваме. Виждала съм подобни случаи.

— Доста сериозно. Какво е наказанието?

— Изтриване.

— Изтриване? Прилагате ли го тук?

Ортега кимна. Устните й трепнаха леко, сякаш готови всеки момент да се разтегнат в мрачна усмивка.

— Да, прилагаме го. Възмутен ли си?

Замислих се. За някои престъпления в Корпуса се полагаше изтриване — най-вече за дезертьорство или отказ да се изпълни заповед в бойни условия — но не бях виждал да я изпълняват. Да си плюеш на петите просто е невъзможно след цялата ни психическа обработка. А на Харлановия свят изтриването бе отменено десетина години преди да се родя.

— Малко е старомодно, не смяташ ли?

— Да не би да ти е криво за онова, което ще сполети Дими?

Плъзнах език по раничките в устата си. Помислих за студеното метално кръгче и поклатих глава.

— Не. Но нима то спира хора като него?

— Има още няколко вида тежки престъпления, но за повечето от тях се полагат два-три века на склад.

По изражението на Ортега личеше, че идеята за толкова меки присъди не й допада.

Оставих кафето и посегнах за цигара. Движенията бяха автоматични, а се чувствах твърде изморен, за да им преча. Предложих на Ортега, но тя отказа. Погледнах я с присвити очи и докоснах с връхчето на цигарата запалителната ивица върху пакета.

— На колко години си, Ортега?

Тя ми отвърна със същия поглед.

— На трийсет и четири. Защо?

— Никога не си била дигитализирана, а?

— Е, преди няколко години ми правиха психохирургия, но ме върнаха само след два дни. Иначе не. Не съм престъпник и нямам пари за подобно пътуване.

Издишах първата глътка дим.

— Малко си докачлива на тази тема, нали?

— Както казах, не съм престъпник.

— Така е. — Спомних си за последния път, когато видях Вирджиния Видаура. — Ако беше, нямаше да смяташ, че да те прехвърлят двеста години напред, е толкова меко наказание.

— Не съм го казала.

— То се подразбира.