Суперкомандос

— Виж какво, Ковач. Банкрофт е жив и каквито и да са фактите по случая, той има необходимата осигуровка, за да запази това положение. Никой няма да се оплаче, че служителите на реда не са му обърнали необходимото внимание. Полицията страда от недостиг на хора, на средства, само работата ни е в излишък. Нямаме възможност да тичаме до безкрай подир фантазиите на Банкрофт.

— Ами ако не са фантазии?

Ортега въздъхна.

— Ковач, лично аз обиколих три пъти онази къща заедно с криминалистите. Няма следи от стрелба, няма проникване в охранявания периметър, няма каквито и да било данни за нарушител в записите на охранителната система. Мириам Банкрофт доброволно се съгласи да премине проверка с най-модерните полиграфски тестове и я издържа, без да мигне. Не е убила съпруга си, нито пък някой се е промъкнал да го убие. Лорънс Банкрофт се е самоубил по причини, които само той знае. Това е положението. Съжалявам, че от теб искат да докажеш противното, но едно е да искаш, по дяволите, а съвсем друго — да го постигнеш. Следствието приключи.

— А телефонното обаждане? Фактът, че Банкрофт няма как да забрави за дистанционното съхранение? Фактът, че някой ме смята за толкова важен, та да изпрати Кадмин дотук?

— Няма да споря с теб, Ковач. Ще разпитаме Кадмин и ще разберем какво знае, но всичко останало вече съм го минала и почва да ми омръзва. Там, навън, има хора, които се нуждаят от нашата помощ много по-отчаяно, отколкото Банкрофт. Жертви на истинско убийство, които не са имали късмета да разполагат с дистанционно съхранение, когато някой им гръмва приставката. Католици, които загиват само защото убийците знаят, че жертвите никога няма да излязат от хранилището, за да ги обвинят. — Ортега броеше на пръсти и очите й се наливаха с мъглива умора. — Жертви на органични увреждания, които нямат пари за нов носител и единствената им надежда е държавата да потърси финансова отговорност от някого. Газя през тая гадост по десет часа на ден, че и по-дълго. Съжалявам, но просто нямам излишно съчувствие за мистър Лорънс Банкрофт с неговите замразени клонинги, магически връзки във висшите кръгове и реномирани адвокати, дето ни натикват в миша дупка всеки път, когато настъпим по мазола някой негов роднина или служител.

— Случва се често, нали?

— Доста често, но недей да се правиш на изненадан. — Тя се усмихна мрачно. — Той е един скапан Мат. Всичките са еднакви.

Не харесвах тази страна от характера й, не исках да водя подобен спор и не желаех да виждам Банкрофт под такъв ъгъл. А отгоре на всичко нервите ми отчаяно се нуждаеха от сън.

Изгасих цигарата.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървиш, лейтенант. Заболя ме глава от всички тия предразсъдъци.

В очите й припламна нещо, което така и не успях да разчета. Мярна се за секунда и изчезна. Тя сви рамене, остави чашата и свали крака от перваза. Изправи се, разкърши гръбнак със съвсем отчетлив пукот и тръгна към вратата, без да поглежда назад. Аз останах на място и гледах как отражението й в стъклото се движи на фона на градските светлини.

На прага тя спря и я видях да извръща глава.

— Хей, Ковач.

Погледнах я.

— Забрави ли нещо?

Тя кимна и изкриви устни, сякаш неохотно признаваше, че съм спечелил точка в някаква игра между двама ни.

— Искаш ли съвет? Трябва ли ти отправна точка? Ти ми поднесе Кадмин на тепсия, тъй че май ти дължа поне това.

— Нищо не ми дължиш, Ортега. „Хендрикс“ го стори, не аз.

— Лейла Бегин — каза тя. — Пусни това име при ония префърцунени адвокати на Банкрофт и виж докъде ще те отведе.

Вратата тихо се плъзна на място зад нея и в отразената стая останаха само градските светлини. Погледах ги, сетне запалих нова цигара и я изпуших до филтъра.

Банкрофт не бе извършил самоубийство, поне в това нямах съмнения. Занимавах се със случая по-малко от ден, но вече си бях навлякъл вражда с две съвсем отделни групировки. Първо, полицейските биячи на Кристин Ортега и второ, наемният убиец от Владивосток с неговия резервен носител.

Ортега искаше нещо, човекът зад Димитрий Кадмин също искаше нещо и изглеждаше, че желаят едно и също — случаят с Банкрофт да си остане приключен.

За мен нямаше такъв вариант.

От унеса ме изтръгна гласът на „Хендрикс“:

— Вашата гостенка напусна хотела.

— Благодаря — казах разсеяно аз и смачках цигарата в пепелника. — Може ли да заключиш вратата и да блокираш достъпа с асансьорите до този етаж?

— Разбира се. Желаете ли да ви уведомявам за влизане на външни лица в хотела?

— Не. — Прозинах се като змия, която опитва да нагълта яйце. — Просто не пускай никого тук. И никакви телефонни обаждания през следващите седем часа и половина.

Изведнъж се почувствах толкова изморен, че едва успях да смъкна дрехите, преди сънят да ме погълне. Преметнах летния костюм на Банкрофт върху облегалката на едно кресло и пролазих върху огромното легло с пурпурни чаршафи. Повърхността на леглото трепна за миг, докато се пригоди към теглото и размерите на моето тяло, после ме обгърна гальовно. От чаршафите долиташе лек, екзотичен аромат.