Суперкомандос

Отново се загледах през прозореца. Таксито прелиташе над стройни многоетажни кули и претъпкани с коли улици между тях. Усетих как в мен отново се надига старата ярост, нямаща нищо общо със сегашните ми проблеми. Нещо, което се бе трупало през годините в корпуса като емоционална нечистотия по повърхността на душата. Вирджиния Видаура; Джими де Сото, който издъхна в ръцете ми на Иненин; Сара… Каталог на неудачника, както и да го погледнеш.

Изключих тази мисъл.

Белегът над окото ме сърбеше, в пръстите ми тръпнеше жажда за никотин. Разтрих белега. Не посегнах към цигарите. Тази сутрин по някое време бях решил да ги откажа. Внезапно ми хрумна една неочаквана мисъл.

— Прескот, вие ми избрахте този носител, нали?

— Моля? — Тя преглеждаше нещо на ретиналния си екран и й трябваше време, за да се съсредоточи върху мен. — Какво казахте?

— Този носител. Вие го избрахте, нали?

Тя се навъси.

— Не. Доколкото знам, изборът бе направен от мистър Банкрофт. Ние само осигурихме списъка според неговите изисквания.

— Не, той ми каза, че адвокатите му уредили въпроса. Определено.

— О. — Лицето й просветля и тя се усмихна леко. — Мистър Банкрофт има множество адвокати. Вероятно е уредил въпроса чрез друга кантора. Защо?

Изсумтях.

— Нищо. Бившият собственик на това тяло е бил пушач, а аз не съм. Ужасна досада.

Усмивката на Прескот се разшири.

— Ще ги откажете ли?

— Ако ми остане време. Сделката с Банкрофт е ясна: разнищя ли случая, прехвърлят ме обратно, независимо от разноските, тъй че в дългосрочен план няма значение. Просто мразя да се събуждам сутрин с гадости в гърлото.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Да откажа пушенето ли?

— Не, да разнищите случая.

Погледнах я ни лук ял, ни лук мирисал.

— Нямам друг избор, мис Прескот. Четохте ли условията на договора?

— Да, аз ги съставих. — Прескот ми върна същия поглед, но дълбоко в него съзрях следи от притеснение и само това ме възпря да не смачкам носа й с един саблен удар.

— Гледай ти — казах аз и отново се загледах навън.

„И да си натъпча юмрука до лакът на жена ти в путката, пък ти да гледаш шибан Мат такъв, дето не можеш“

Смъкнах обръча от челото си и примигах. Текстът бе придружен с грубовати, но изразителни виртуални картинки и инфразвуков съпровод, от който главата ми забръмча.

Прескот ме гледаше със съчувствие от другата страна на бюрото.

— Всичко ли е от тоя сорт? — попитах аз.

— Е, има и по-несвързани. — Тя посочи холографския дисплей над бюрото, върху който примигваха в зелени и сини тонове изображения на файловете, които проверявах. — Този раздел сме го нарекли „Б и Ш“. Бесни и шантави. Всъщност повечето от тия типове са прекалено затънали, за да представляват сериозна заплаха, но не е много приятно да знаеш, че са на свобода нейде навън.

— Ортега прибра ли някого?

— Не е по нейната част. Отделът за комуникационни престъпления хваща от време на време някоя откачалка, стига да вдигнем повече шум, но при сегашното състояние на технологиите е толкова лесно да се прикрият следите, че цялата работа заприличва на тичане подир мъгла. А дори и когато ги хванат, всичко се разминава с няколко месеца на съхранение. Чиста загуба на време. Обикновено се задоволяваме да пазим тия послания, докато Банкрофт каже, че можем да ги изтрием.

— И не е имало нищо ново през последните шест месеца?

Прескот сви рамене.

— Може би религиозните маниаци. Има известно нарастване на посланията от католици заради Резолюция 653. Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН. А и някаква марсианско-археологическа секта вдига врява около онази Песенна кула, която държи в дома си. Доколкото чух, миналия месец е имало кръгла годишнина от мъченическата смърт на техния основател поради пробив в скафандъра. Но никой от тия хора не разполага с умения и възможности да проникне през външната охрана на Слънчевия дом.

Килнах стола си назад и се загледах в тавана. Клин от сиви птици пореше небето в южна посока. Смътно дочувах техните глухи, квакащи крясъци. Кабинетът на Прескот беше в екологичен стил — четирите стени, таванът и подът излъчваха виртуални изображения. Поради това сивото й метално бюро бе разположено най-нелепо върху полегат тревист склон, над който слънцето клонеше към залез, а в далечината пасеше стадо добитък и от време на време се чуваха птичи песни. Рядко бях виждал толкова чиста картина.

— Прескот, какво можете да ми кажете за Лейла Бегин?

Настаналата тишина върна погледа ми към нея. Уму Прескот зяпаше нейде из ливадата.

— Предполагам, че Кристин Ортега ви е дала това име — бавно изрече тя.

— Да. — Аз отпуснах стола и вдигнах глава. — Всъщност ми препоръча да го подхвърля пред вас и да видя какво ще излезе.

Прескот се завъртя към мен.

— Не виждам какво общо може да има това със случая.

— Нищо, нека опитаме.