Суперкомандос

Докато стигна до отклонението за Ембър, слънцето вече залязваше зад ъгловатата палубна писта на „Гарант на свободната търговия“ и сетните му лъчи хвърляха едва различими розови отблясъци по вълните край сянката на самолетоносача. Прескот имаше право. Наистина беше голям кораб.

Наоколо изникнаха сгради. Намалих скоростта и разсеяно се запитах кой ли е имал глупостта да насочи толкова голям кораб тъй близо до брега. Банкрофт можеше и да знае. Сигурно беше съвременник на събитието.

Главната улица на Ембър пресичаше градчето покрай брега. От плажа я делеше ивица величествени палмови дървета и нео-викторианска ограда от ковано желязо. По стъблата на палмите бяха прикрепени холографски излъчватели, които прожектираха едно и също изображение на жена, обявяваща с пресилени движения на устните: „Очаквайте Анчана Саломао и тоталния телесен театър от Рио“. Малки групички хора се бяха струпали да я зяпат.

Бавно подкарах по улицата, като оглеждах фасадите и най-сетне открих каквото търсех. Отминах го, спрях петдесетина метра по-нататък и поседях няколко минути, да видя какво ще стане. Не се случи нищо. Слязох от колата и тръгнах обратно.

„База данни Елиът“ се оказа тясна сграда, сгушена между грамадна тръба за индустриални отпадъци и празен терен, където чайките крещяха и се биеха сред купища изхвърлени компютърни части. Вратата беше подпряна с развален плосък монитор и водеше право към работната зала. Прекрачих вътре и се огледах. Зад дълъг тезгях от пресована пластмаса имаше четири контролни табла, монтирани по двойки гръб до гръб. По-нататък зърнах вратата на остъклена канцелария. Върху стената в дъното светеха седем монитора, по които се нижеха редове с неразбираеми данни. На мястото на осмия зееше назъбена дупка с олющена боя наоколо. Съседният монитор примигваше, сякаш неговият събрат бе загинал от заразна болест.

— Мога ли да ви услужа?

Мършав мъж на неопределена възраст подаде глава иззад едно от наклонените контролни табла. От устата му стърчеше незапалена цигара, а зад главата му се провлачваше кабел, включен в интерфейса до дясното ухо. Имаше нездраво бледа кожа.

— Да, търся Виктор Елиът.

— Отпред. — Човекът махна натам, откъдето бях дошъл. — Виждате ли стареца до парапета? Дето гледа кораба. Това е той.

Вгледах се в здрача навън и различих самотен силует до парапета.

— Той е собственикът, нали?

— Да. Така му се пада. — Информационният плъх размаха ръка наоколо. — При тоя застой в бизнеса няма смисъл да стои тук.

Благодарих му и отново излязох на улицата. Денят гаснеше и холографското лице на Анчана Саломао властваше над гъстеещия мрак. Пресякох платното, приближих се до мъжа на парапета и опрях лакти върху почернялото желязо. Той се озърна и кимна леко, после пак зарея поглед, сякаш търсеше пукнатина в спойката между море и небе.

— Печално място за паркиране — казах аз и махнах с ръка към заседналия кораб.

Този път човекът ме огледа замислено, преди да отговори:

— Казват, че било работа на терористи. — Гласът му звучеше кухо, безразлично, сякаш някога нещо в него се бе пречупило от претоварване. — Или повреда на сонара по време на буря. А може би и двете.

— Може да са го направили заради застраховката — подхвърлих аз.

Елиът ме изгледа втренчено.

— Не сте ли тукашен? — попита той и сега долових в гласа му леки нотки на интерес.

— Не. Само минавам.

— От Рио? — той вдигна ръка към Анчана Саломао. — Артист ли сте?

— Не.

— О. — Той сякаш се замисли за малко над отговора. Имах чувството, че е забравил как се води разговор. — Движите се като артист.

— Почти познахте. Военна неврохимична обработка.

Той разбра, но изненадата пролича само по кратко трепване на очите. Бавно ме огледа от глава до пети, после пак се завъртя към морето.

— Мен ли търсите? Банкрофт ли ви изпраща?

— Би могло и така да се каже.

Той облиза устни.

— Идвате да ме убиете?

Извадих от джоба си копието и му го подадох.

— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?

Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да избухне и да оплиска цялата стая.

— Да, мое е — тихо каза Елиът.

— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.

Той ми върна листа.

— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.

— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.

— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.