Суперкомандос

Нямах какво да кажа. Оставих го да гледа светлините и се върнах в колата. Той все още бе там, когато минах покрай него и се отправих към изхода от градчето. Не се озърна.

Част втора Реакция (Навлизане с конфликт)

9.

От колата се обадих на Прескот. Когато настроих на фокус прашния малък екран върху таблото, забелязах по лицето й леко раздразнение.

— Ковач. Открихте ли каквото търсехте?

— Все още не знам какво точно търся — отвърнах жизнерадостно аз. — Смятате ли, че Банкрофт посещава биокабините?

Тя направи гримаса.

— О, моля ви.

— Добре, ето още един въпрос. Работила ли е Лейла Бегин в заведения с биокабини?

— Откровено казано, нямам представа, Ковач.

— Е, проверете тогава. Ще изчакам.

Гласът ми бе станал леден. Аристократичната погнуса на Прескот не можеше да се мери с мъката на Виктор Елиът за дъщеря му.

Адвокатката изчезна някъде настрани, а аз взех да потрепвам с пръсти по волана и неволно затананиках в същия ритъм стара рибарска песничка от Милспорт. Навън прелиташе нощното крайбрежие, но ароматите и звуците на морето изведнъж ми се сториха неуместни. Твърде приглушени, а и липсваше мирисът на познатите ми треви.

— Готово. — Прескот отново седна пред телефонния скенер. Сега изглеждаше малко смутена. — Според досието на Бегин от Окланд тя е работила на два пъти в биокабини, преди да се уреди в един от домовете на Сан Диего. Вероятно е имала връзки, освен ако я е открил някой търсач на таланти.

Устоях на изкушението да кажа, че името Банкрофт действа по-силно от всякакви връзки.

— Имате ли снимка?

— На Бегин ли? — Прескот сви рамене. — Само двуизмерна. Искате ли да ви я пратя?

— Да, моля.

Вехтият телефонен екран примига, докато се настройваше към промяната на входящия сигнал, после от смущенията изплува лицето на Лейла Бегин. Приведох се напред, търсейки истината. Отне ми известно време, но я открих.

— Добре. А сега можете ли да ми дадете адреса на онова заведение, където е работила Елизабет Елиът? „Скришното място на Джери“. Намира се на улица, наречена „Марипоса“.

— На ъгъла на „Марипоса“ и „Сан Бруно“ — долетя безплътният глас на Прескот иззад леко нацепената професионална гримаса на Лейла Бегин. Господи, та това се намира точно под старата магистрала. Трябва да е нарушение на правилата за безопасност.

— Можете ли да ми изпратите карта с отбелязан маршрут от моста?

— Смятате да ходите там? Тази вечер?

— Прескот, денем подобни места обикновено са затворени — търпеливо обясних аз. — Естествено, че ще отида тази вечер.

Отсреща настана колебливо мълчание.

— Кварталът не е за препоръчване, Ковач. Трябва да внимавате.

Този път не се удържах от смях. Все едно някой да съветва хирург да си пази ръцете от кръв. Прескот навярно ме чу.

— Пращам ви картата — тросна се тя.

Лицето на Лейла Бегин изгасна и на негово място се появи улична карта с маршрут до мястото, където бе работила. Вече не се нуждаех от нея. Бях я запомнил. Ярко пурпурна коса, стоманен нашийник и високо вдигнати вежди. Но не можех да забравя най-важното — чертите на лицето. Същите черти, които донякъде се долавяха в кодакристала на Виктор Елиът със снимката на дъщеря му. Прикритата, но безспорна прилика.

Мириам Банкрофт.

Когато навлязох в града, от притъмнялото небе се ръсеше ситен дъждец. Паркирах срещу заведението на Джери и се загледах в примигващата неонова реклама през струйките вода, които се стичаха по предното стъкло на колата. Някъде в полумрака отвъд бетонните кости на магистралата холографско изображение на жена танцуваше в коктейлна чаша, но излъчвателят беше дефектен и картината непрекъснато гаснеше.

На идване се тревожех, че наземната кола може да привлече внимание, но явно бях попаднал в подходящ квартал. Повечето автомобили около заведението бяха безкрили; изключение представляваха само автотакситата, които от време на време слизаха по спирала да свалят или вземат пътници и после отново се вливаха във въздушния поток с нечовешка точност и бързина. Изпъстрени с червени, сини и бели светлини, те приличаха на обсипани със скъпоценности посетители от някакъв друг свят, които едва докосваха напуканото и обсипано с боклуци пътно платно, докато пасажерите им слизаха или се качваха.

Наблюдавах цял час. Клубът въртеше оживена търговия. Клиентелата беше смесена, но предимно мъжка. На влизане всеки клиент биваше проверен от робот-охранител, който приличаше на октопод, увиснал над входа. Някои трябваше да се разделят със скрити предмети, вероятно оръжия, а двама-трима не бяха допуснати. Никой не възрази — с робот не се спори. Отвън хората спираха, слизаха или се качваха в колите и търгуваха с някаква стока, твърде дребна, за да я различа от такова разстояние. По някое време двама мъже започнаха бой с ножове в сянката между колоните на магистралата, но не стана нищо интересно. Единият противник се отдалечи, стискайки намушканата си ръка, а другият влезе отново в клуба, сякаш просто бе отскочил навън да се облекчи.