Суперкомандос

Излязох от колата, проверих дали алармата е включена и бавно тръгнах по улицата. Двама от търговците бяха седнали с кръстосани крака върху предния капак на една кола. Статично отблъскващо устройство, сложено между тях, ги защитаваше от дъжда. Когато наближих, те се озърнаха.

— Искаш ли да си купиш страхотен диск, мой човек? Невероятни мацки от Улан Батор. Качество като в Домовете.

Огледах ги, без да бързам, и поклатих глава.

— „Дърво“?

Отново поклатих глава. Стигнах до робота, изчаках пипалата му да ме обискират и понечих да прекрача прага, когато евтин синтетичен глас произнесе: „Чист“. Едно от пипалата ме задържа лекичко.

— Кабини ли искате или бар?

Поколебах се, сякаш тепърва решавах.

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха. — Някой бе програмирал робота и да се смее. Звучеше като предсмъртно хъркане на човек, който се дави в сироп. Сетне смехът рязко спря. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.

— Кабини — казах аз, за да се отърва от механичния досадник, преди отново да е пуснал зловещия смях. В сравнение с него уличните търговци върху колата бяха истински веселяци.

— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.

Слязох по късо стълбище с метален парапет и завих наляво по коридор, под чийто таван се въртяха червени светлини съвсем като тия на автотакситата отвън. Непрестанна ритмична музика разтърсваше въздуха, сякаш бях попаднал в някакво грамадно сърце, пришпорено от тетрамет. Както бе обещал роботът, в една ниша видях купчина чисти бели кърпи. След това идваха вратите към кабините. Отминах първите четири, две от които бяха заети, и влязох в петата.

Подът беше два на три метра, покрит с лъскава сатенена тапицерия. Не личеше дали е изцапан, защото единственото осветление идваше от самотна въртяща се лампичка като онези в коридора. Топлият въздух лъхаше на застояло. Под трептящите сенки, хвърляни от лампата, в единия ъгъл имаше очукан кредитен пулт, боядисан в матовочерно, с червен дигитален дисплей над него и процепи за кредитни карти и пари в брой. Нямаше тампон за ДНК-кредит. Стената в дъното беше от матово стъкло.

Очаквах нещо такова, затова попътно бях изтеглил от един автомат пари в брой. Избрах една по-голяма ламинирана банкнота и я пуснах в процепа. Натиснах бутона за старт. Върху дисплея светна в червено сумата на кредита ми. Вратата зад мен плавно се затвори, заглушавайки музиката, а в матовото стъкло отсреща толкова рязко се блъсна нечие тяло, че аз неволно трепнах. Цифрите върху дисплея оживяха. Засега имах минимални разходи. Огледах тялото, притиснато към стъклото. Сплескани едри гърди, женски профил и неясни очертания на бедра и ханш. От скрити високоговорители долетя тих стон. После глас:

— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…

Евтино устройство за ехо-ефект.

Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.

— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…

Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.

— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.

Изкашлях се.

— Как се казваш?

— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?

Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.

— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.

Тя се зае с колана ми.

— Скъпи, нито едно момиче, което е работило тук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…

— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.

Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.

— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.

— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.

Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.

— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.

— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…

Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.

— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?