Суперкомандос

Мислиш си, че не могат да сторят нищо по-лошо, но ето че желязото е вътре в теб и те го загряват бавно, оставят ти време да мислиш. Умоляваш несвързано и задавено…

Та, както казвах…

Името й било Ифигения Деме, или просто Ифи за онези нейни приятели, които още не били избити от Протекторатската армия. Легендата твърди, че последните й думи върху масата за разпит в мазето на булевард Шимацу №18 били: „Стига толкова, мамка ви!“.

Експлозията разрушила цялата сграда.

„Стига толкова, мамка ви!“

Подскочих и се събудих. Последните писъци още кънтяха в мен, ръцете ми трескаво опипваха тялото в търсене на рани. Вместо това открих млада, здрава плът под чисти чаршафи, леко полюшване и плисък на спокойни вълни. Над главата ми имаше скосен дървен таван и илюминатор, през който нахлуваше полегато сноп слънчеви лъчи. Седнах на тясната койка и чаршафът падна от гърдите ми. Медночервените полукълба бяха гладки и здрави, без следи от рани по връхчетата.

Значи пак се започваше.

До койката имаше обикновен дървен стол с преметнати върху облегалката платнени панталони и бяла тениска. На пода край него бяха оставени въжени сандали. В малката каюта нямаше почти нищо друго, освен още една койка с небрежно отметнати завески и врата. Малко грубо, но посланието бе ясно. Навлякох дрехите и излязох на палубата на малък рибарски кораб. Жената, седнала на кърмата, плесна с ръце.

— Аха, спящата красавица.

Изглеждаше с десетина години по-възрастна от сегашния ми носител, мургава и красива, облечена в платнен костюм от същия плат като панталоните ми. Беше обута с еспадрили на бос крак, а очите й се криеха зад големи слънчеви очила. В скута й лежеше скицник с недовършен градски пейзаж. Докато стоях край вратата, тя остави скицника настрани и стана да ме посрещне. Движенията й бяха изящни, самоуверени. В сравнение с нея се чувствах недодялан.

Загледах се към синята вода зад борда и попитах с пресилено безгрижие:

— Какво сте подготвили този път? Да ме хвърлите на акулите ли?

Тя се разсмя, разкривайки съвършени зъби.

— Не, за момента не се налага. Искам само да поговорим.

Стоях с отпуснати ръце и я гледах.

— Ами говорете.

— Много добре. — Жената грациозно се отпусна отново на шезлонга. — Вие се забъркахте в неща, които определено не ви засягат, и в резултат пострадахте. Мисля, че интересите ни съвпадат. Целта е да избегнем по-нататъшни неприятности.

— Моята цел е да видя как умирате.

Тя се усмихна за миг.

— Да, не се съмнявам. Вероятно дори виртуална смърт ще е твърде задоволителна. Затова позволете да ви уведомя, че в момента използвам образ с пети дан по шодокан-джудо. — Жената вдигна ръка, за да ми покаже мазолите по кокалчетата на пръстите. Аз свих рамене. — Освен това винаги можем да се върнем към предишното състояние на нещата.

Тя посочи отвъд водата и като погледнах натам, аз зърнах на хоризонта града от скицника. Присвих очи от отразената слънчева светлина и различих минаретата. Стана ми почти смешно. Ама че евтина психология. Кораб. Море. Бягство. Тия типове май си купуваха от най-евтините програми.

— Не искам да се връщам там — казах аз съвсем откровено.

— Добре. Тогава ни кажете кой сте.

Постарах се да прикрия изненадата.

— Мисля, че вече ви казах.

— Онова, което ни казахте, беше доста объркано, а и вие прекъсвахте разпитите, като спирахте сърцето си. Не сте Айрин Елиът, това поне е ясно. Вероятно не сте и Илайас Райкър, освен ако е преминал допълнително обучение. Твърдите, че имате връзка с Лорънс Банкрофт, че идвате от друга планета и сте представител на Емисарския корпус. Не очаквахме нещо подобно.

— Бас държа, че не сте очаквали — промърморих аз.

— Не желаем да се замесваме в проблеми, които не ни засягат.

— Вече се замесихте. Отвлякохте и измъчвахте емисар. Имате ли представа какво ви чака? Пълно унищожение. Приставките ви отиват за старо желязо. Корпусът ще ви изтреби до крак. Първо вас. После роднините, после деловите партньори, после техните роднини и накрая всеки, който им се изпречи. Когато свършат, от вас няма да остане и спомен. Никой не се закача безнаказано с Корпуса. Ще ви изкоренят.

Това бе колосален блъф. С Корпуса нямах никакви отношения вече от десетина години по мое субективно време, а обективно погледнато — почти цял век. Но навсякъде в Протектората емисарите бяха заплаха, с която можеш да стреснеш всекиго, та бил той и президент на планета, както в Нова Пеща плашат малките деца с Кърпения човек.

— Доколкото знам — тихо каза жената, — на Емисарския корпус е забранено да действа на Земята без мандат от ООН. Може би и вие има какво да загубите от едно разгласяване.

Спомних си думите на Уму Прескот: „Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН“, и веднага отбих удара.

— Може би вие ще искате да изясните този въпрос в съда срещу Лорънс Банкрофт и ООН — заявих аз и скръстих ръце.

Жената замислено се загледа в мен. Вятърът развяваше косата ми и с него долиташе далечен отзвук от градския шум. Накрая тя каза: