Суперкомандос

Синтетичната жена реагира светкавично, вероятно по-бързо, отколкото можех да нанеса удара, само че бе изтълкувала погрешно намеренията ми. Вдигна ръка да отбие и да защити лицето си, а аз вече посягах надолу. Ръката ми сграбчи бластера, щракна предпазителя и натисна спусъка. Огнен лъч избухна надолу и значителна част от десния й крак се разпадна на ивици влажна плът, преди вградената предпазна система да изключи заряда. Тя нададе вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз вдигнах цевта нагоре и пуснах нов лъч диагонално през тялото. Бластерът издълба широка бразда през нея и през седалката. В кабината избухна облак от кръв.

Бластерът отново засече и след изгасването на лъча в кабината изведнъж притъмня. До мен синтетичната жена бълбукаше и съскаше, после горната част от торса й заедно с главата се свлече наляво. Челото й се притисна към прозореца, през който бе гледала преди малко. Странно, изглеждаше тъй, сякаш охлажда чело върху стъклото, напръскано с дъждовни капки. Останалата част от тялото седеше вдървено изправена, без да кърви — огненият лъч бе запечатал всички рани. Из кабината се носеше тежък дъх на печено месо и изгоряла синтетика.

— Треп? Треп? — записука от високоговорителя гласът на шофьора.

Избърсах кръвта от лицето си и погледнах екрана за вътрешна връзка върху предната стена.

— Мъртва е — съобщих аз на потресеното лице и вдигнах бластера. — И двамата са мъртви. А ти си следващият, ако веднага не се приземиш.

— Намираме се на петстотин метра над залива, приятел, и аз управлявам тая кола — възрази предизвикателно шофьорът. — Какво ще ми направиш?

Избрах точка в средата на преградата, изключих вградения ограничител на бластера и закрих лицето си с длан.

— Хей, какво смяташ да…

Стрелях с фокусиран лъч към шофьорската кабина. В стената изникна разтопена дупка, широка около сантиметър, и за момент от нея се разхвърчаха искри, докато бронираната преграда под пластика устояваше на изстрела. После искрите изгаснаха, лъчът премина и чух как отпред някаква система даде на късо. Спрях да стрелям.

— Следващия път ще е през твоята седалка — обещах аз. — Имам приятели, които ще ме презаредят, когато ни извадят от залива. А тебе ще те накълцам на пържоли през скапаната стена и дори да не ти улуча приставката, ще има да се чудят в кое точно парче е останала, тъй че кацай веднага, мамка ти.

Лимузината рязко свърна настрани и започна да губи височина. Облегнах се сред касапницата и избърсах с ръкав още кръв от лицето си.

— Добре — казах аз по-спокойно. — А сега ме свали близо до Мишън Стрийт. И ако се каниш да подадеш сигнал за помощ, запомни едно. Започне ли престрелка, ти умираш пръв. Ясно? Умираш пръв. Говоря за истинска смърт. Ще се погрижа да ти изгоря приставката, дори ако това е последното, което ще сторя, преди да ме очистят.

На екрана лицето му пребледня. Беше изплашен, но не достатъчно. Или просто се боеше от някой друг. Всеки, който слага баркод на служителите си, едва ли е от добродушните, а създаденият рефлекс за подчинение към висшестоящите обикновено надделява над страха от смъртта. В края на краищата нали точно така се водят войните — с бойци, които повече се боят да нарушат устава, отколкото да умрат в сражение.

Някога и аз бях такъв.

— Какво ще речеш за една идея? — бързо предложих аз. — На слизане нарушаваш правилата за движение. Ченгетата идват и те прибират. Ти мълчиш. Аз съм изчезнал и те нямат какво да ти лепнат, освен нарушението на правилника. Казваш, че нищо не знаеш. Ти си обикновен шофьор. Пътниците отзад се скарали, после аз съм те принудил да кацнеш. Междувременно твоят шеф за нула време те измъква под гаранция и получаваш премия задето не си пропял пред ченгетата.

Гледах напрегнато екрана. Шофьорът се поколеба, преглътна мъчително. Добре, това беше морковът, а сега тоягата. Отново изключих предпазителя на бластера, показах му го и притиснах дулото към тила на Треп.

— Това е сделката. Сам избираш.

Изстрелът от упор превърна в пара част от гръбнака, приставката и всичко наоколо. Отново погледнах екрана.

— Решавай.

Лицето на шофьора се изкриви и лимузината полетя стръмно надолу. Погледнах през стъклото към ниското въздушно движение, после се приведох напред и почуках екрана.

— Няма да забравиш за нарушението, нали?

Той хлъцна и кимна. Лимузината пропадна отвесно през въздушните трасета, тежко се блъсна в земята и продължи напред сред яростния хор на сигнали за сблъсък откъм околните машини. През стъклото разпознах улицата, по която бях минал заедно с Къртис предната вечер. Скоростта намаля.

— Отвори страничната врата — наредих аз, прибирайки бластера под якето.

Шофьорът кимна вдървено и вратата се открехна. Извъртях се, ритнах я да се отвори докрай и чух нейде над нас воя на полицейски сирени. За миг срещнах в екрана погледа на шофьора и се усмихнах.

— Умник — казах аз и се хвърлих навън в движение.