Суперкомандос

— Да, знам. — Ортега тръгна след мен по коридора. — Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.

— И какво?

— Мисля си за онзи номер, дето го извъртя на Ръдърфорд. Каза, че в онзи момент дори детектор на лъжата нямало да те засече. И си помислих…

— Ортега, това е емисарско обучение. Чисто духовна дисциплина. Не е нещо физическо. Не можеш да го купиш от рафта.

— Мириам има свръхмодерен носител от „Накамура“. Използват лицето и тялото й за реклама на стоката…

— В „Накамура“ произвеждат ли нещо, което би се справило с полицейски детектор на лъжата?

— Официално не.

— Ето ти отго…

— Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?

Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.

— Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.

Тръгнах нагоре, следван от Ортега.

— Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…

— Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…

— … дори не казвам, че е било съзнателно, но трябва да…

— … трябва да е бил човек, който не знае за…

— Мамка му! Ковач!

Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.

Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.

Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.

Ръката ми полетя към немекса. Чух до себе си метално прещракване — Ортега зареждаше първия патрон в своя „Смит и Уесън“. Завъртях се към двамата клиенти с пакета.

Времето се превърна в сън. Неврохимията невероятно забавяше всичко, превръщаше го в отделни картини, падащи плавно към дъното на зрението ми като есенни листа.

Пакетът се бе разпаднал. Жената държеше компактен квантов излъчвател „Сънджет“, мъжът — картечен пистолет. Измъкнах немекса и започнах да стрелям от бедро.

Вратата към мостчето се разтвори с трясък и на прага изникна нов нападател с два пистолета в ръцете.

До мен пистолетът на Ортега изгърмя и изхвърли новодошлия навън, сякаш някой бе пуснал обратен запис на влизането му.

Първият ми изстрел разкъса облегалката на креслото над жената и обсипа главата й с бял пълнеж. Сънджетът изсъска, но лъчът мина далече встрани. Вторият куршум пръсна черепа на жената и обагри тапицерията в червено.

Ортега изкрещя яростно. Все още стреляше — нагоре, подсказа ми периферният усет. Нейде над нас куршумите й разбиха стъклото.

Мъжът бе скочил на крака. Зърнах безличната физиономия на синт и му пуснах два куршума. Все още опитвайки да вдигне картечния пистолет, той отлетя назад към стената. Хвърлих се на пода.

Куполът над главите ни хлътна. Ортега изкрещя нещо и аз се търкулнах настрани. Нечие тяло се преметна като парцалена кукла из въздуха и грохна до мен.

Картечният пистолет откри стрелба напосоки. Ортега пак изкрещя и се просна на пода. Превъртях се в скута на мъртвата жена и пратих към синта три куршума един след друг. Стрелбата замлъкна.

Тишина.

Завъртях немекса наляво и надясно, към ъглите и входната врата. Към назъбените ръбове на строшения купол горе. Нищо.

— Ортега?

— Да, добре съм.

Тя лежеше в другия край на стаята и се подпираше на лакът. Напрежението в гласа й опровергаваше думите. С усилие се изправих и тръгнах към нея. Под краката ми хрущяха парчета стъкло.

— Къде си ранена? — попитах аз и приклекнах да й помогна да стане.

— В рамото. Скапаната кучка ме улучи със сънджета.

Прибрах немекса и огледах раната. Лъчът бе прорязал дълга диагонална бразда по гърба на якето и през подплънката на лявото рамо. Отдолу се червенееше обгорено петно, а тънкият овъглен разрез в средата стигаше до костта.

— Късмет — казах аз с пресилена бодрост. — Ако не беше залегнала, щеше да те улучи в главата.

— Не залегнах, по дяволите. Просто паднах.

— И така бива. Искаш ли да станеш?

— А ти как мислиш? — Ортега коленичи, подпря се на здравата ръка и се изправи. Стисна зъби от триенето на якето по раната. — Мамка му, как пари!

— Май същото рече и онзи на вратата.

Облегната на мен, Ортега се завъртя и ме погледна в очите само от няколко сантиметра. Отвърнах с невинна физиономия и смехът озари лицето й като изгрев. Тя тръсна глава.

— Божичко, Ковач, ти си побъркано копеле. В Корпуса ли ви учат да пускате майтапи след престрелка, или просто така си се родил?

Поведох я към изхода.

— Такъв съм си по рождение. Хайде, ела на чист въздух.