Суперкомандос

— … духовете Тенгу не са особено търпеливи, а и с Людмила едва ли е било много приятно да се работи. Преди да измине и една трета от договора, една нощ Тенгу се ядосал и я разкъсал на парчета. Някои казват, че това било дело на Кишимо-джин, тя нашепвала страшни подстрекателства на Тенгу и…

— Джин ли?

— Кишимо-джин, божествената защитничка на децата. Така отмъстила за злодеянието на Людмила. Това е едната версия, според другата… — С крайчеца на окото си забелязах, че Ортега е готова да се разбунтува, и побързах да продължа: — Е, така или иначе Тенгу я разкъсал, но по този начин станал пленник на заклинанието и бил обречен да остане завинаги в това тяло. А след като авторката на заклинанието била мъртва, и то поради предателство, тялото почнало да загнива. По малко тук, по малко там, но необратимо. Така Тенгу бил принуден да броди по улиците и работилниците на текстилния квартал, за да търси свежа плът, с която да замества изгнилите части от тялото си. Винаги убивал деца, защото липсващите части били с такива размери, но колкото и да зашивал нови части…

— Значи се е научил да шие?

— Тенгу са талантливи. Та, колкото и да се ремонтирал, след няколко дни новите части пак загнивали и той трябвало отново да тръгва на лов. В квартала го нарекли Кърпения човек или Кърпалан.

Замълчах. Ортега беззвучно закръгли устни и бавно духна през тях струйка дим. Изгледа го как се разсейва, после завъртя глава към мен.

— От майка си ли чу тая история?

— От баща си. Когато бях петгодишен.

Тя погледна догарящата цигара.

— Много мил човек.

— Не, не беше мил. Но това е друга история. — Станах и погледнах към тълпата отвъд преградата. — Кадмин се намира някъде там и вече е неуправляем. Не знам за кого работеше, но сега работи за себе си.

Ортега гневно разпери ръце.

— Как? Добре, един изкуствен интелект може да се промъкне в хранилището на полицейското управление. Това го допускам. Но става дума за микросекунди. Забави ли се повече, ще задрънчат аларми оттук до Сакраменто.

— Стигат му и микросекунди.

— Но Кадмин е на диск. Трябва да знаят кога ще бъде включен и точно къде. Нуждаят се…

— От мен — довърших аз. — Аз им трябвам.

— Но ти…

— Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. — Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. — Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.

Ортега направи кисела гримаса.

— Съветваш ме да се крия в собствения си град?

— Нищо не те съветвам. — Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. — Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. — Кимнах към тълпата зад преградата. — Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.

— Господи. — Тя изду бузи. — Това е технопараноя, Ковач.

— Не на мен тия. С това си изкарвах хляба.

Тя се позамисли, после извади писалка и надраска нещо върху пакета цигари. Аз измъкнах нов пълнител от джоба си и го заредих в немекса, продължавайки да оглеждам навалицата.

— Дръж. — Ортега ми подхвърли пакета. — Това е код за направление. Задай го на което и да било местно такси, и ще те откара. Довечера и утре вечер ще бъда там. После се връщам към ежедневието.

Хванах пакета с лява ръка, хвърлих един поглед на цифрите и го прибрах в джоба си. После заредих патрон в цевта на немекса и прибрах пистолета в кобура.

— Ще говорим, след като провериш диска — казах аз и си тръгнах.

23.

Вървях на юг.

Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град — ако не е бомбардиран — представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.

Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.

Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.

— Кой е? — рязко запита женски глас от тъмния екран.

— Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно — казах аз. — Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.