Сватбата на Беки Б.

Но не съвсем. Защото, въпреки възвърнатата маска на самоувереност, аз вече знам какво има под нея. Знам как работи душата на Люк. Знам го какво мисли и от какво се страхува, и какво иска истински от живота. Преди да се случи всичко това, ние преживяхме заедно повече от две години. И бяхме доста успешна двойка. Ала сега го усещам и го възприемам така, както никога преди.

— Все си спомням за разговора, който проведох с майка си — казва той смръщено, вперил поглед в чашата си. — Там горе, в Стаята на дъгата.

— Така ли? И за кое по-точно?

— Все още се чувствам много объркан.

— Объркан ли?! И защо?

— Никога досега не съм я чувал да говори така. Някак си… не ми изглеждаше реално. — Вдига поглед към мен и допълва: — Не съм сигурен дали трябва да й вярвам.

Аз се привеждам към него и поемам ръката му.

— Люк, фактът, че тя никога досега не ти е казвала тези неща, не предполага автоматично, че не са истина!

Това му повтарям всеки ден още от момента на онази негова среща с Елинор. Искам да го накарам да спре да я анализира. Искам да приеме за истина всичко, което е чул от нея. И да бъде щастлив. Обаче той е прекалено интелигентен за това. Сега той замълчава за миг и аз съм наясно, че в момента преповтаря целия разговор в ума си.

— Някои от нещата, които каза, изглеждаха като истински, но други — подозрително фалшиви.

— Кои от тях звучаха фалшиво? — питам безгрижно. — Питам просто от любопитство.

— Когато ми каза, че се гордее с всичко, което съм направил — от основаването на моята компания до избора ми на съпруга. На теб. Просто някак си не ми… Не знам… — Поклаща глава.

— Смятах, че това е много добро! — отвръщам, преди да успея да се спра. — Така де… нали знаеш… нещо напълно нормално за нея…

— Обаче после каза и нещо друго. Каза, че няма нито един ден, откакто съм се родил, в който да не е мислила за мен. — Прави пауза. — И начинът, по който го каза… Аз наистина й повярвах.

— Тя е казала подобно нещо?! — възкликвам слисана.

На листа, който дадох на Елинор, нямаше нищо такова. Грабвам чашата на Люк и отново отпивам от джина с тоник. Мисля.

— Знаеш ли, смятам, че тя ти е казвала истината — отсичам накрая. — Всъщност… Сигурна съм! Главното е, че е искала да ти каже, че те обича! Макар че не всичко, което ти е казала, да ти е прозвучало напълно естествено, точно това е била крайната й цел — да узнаеш за нейната обич!

— Може би си права — кимва той и ме поглежда в очите. — И все пак… Вече не я възприемам по същия начин. Не мога да се върна там, откъдето всичко се скъса.

— Да, напълно нормално — казвам след кратък размисъл аз. — Е, това пък може и да е за добро.

Значи проклятието е вдигнато. Люк накрая се е събудил! Аз се привеждам към него, целувам го и отпивам за последен път от чашата му.

— Трябва да отивам да се обличам.

— Значи няма да се появиш с този умопомрачителен анорак?! — ухилва се Люк.

— Ами, да ти кажа, мина ми през ума. Но сега, когато го видя, ще се наложи да избера нещо друго. — Изправям се, но се поколебавам за миг и добавям: — Слушай, Люк! Ако днес нещо ти се стори малко странно, просто… не му обръщай внимание. Давай напред! Ясно ли е?

— Да, ясно — кимва изненадано той.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — кимва, накланя леко глава и ме поглежда изпитателно: — Беки има ли нещо, което трябва да знам?

— Ами… не — отвръщам с най-невинно изражение. — Не, не мисля. Ще се видим пред олтара!

Деветнадесет

Направо не мога да повярвам, че доживях този момент! Наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва! Облечена съм в булчинска рокля! На главата ми блести разкошна тиара!

АЗ СЪМ БУЛКА!

Докато Робин ме води по празните, тихи коридори на „Плаза“, се чувствам като американският президент в някой холивудски филм.

— Красавицата тръгна! — мърмори тя в слушалките си, докато вървим по дебелия червен килим. — Красавицата приближава!

Завиваме и аз случайно зървам отражението си в огромното антично огледало на стената. Стряскам се така, че едва не се спъвам. Отлично знам, разбира се, как изглеждам. Нали последния половин час изкарах, взирайки се в себе си в голямото огледало горе в апартамента! И все пак, когато се видях така изненадващо, някак си още не мога да повярвам, че момичето с красивия булчински воал съм аз. Това съм аз!

Всеки момент ще тръгна по пътеката към олтара. Към олтара в хотел „Плаза“! Четиристотин души ще следят всяко мое движение. Боже, господи!

Господи! Ама какво правя аз?!

Когато зървам огромните порти на Терасовидната зала, обзема ме паника и пръстите ми се стягат със страшна сила около букета. Тази работа няма да стане! Сигурно съм откачила! Не мога да го направя! Идва ми да се обърна и да побягна!

Обаче няма къде да бягам. Няма какво друго да правя, освен да вървя напред.

Ерин и останалите шаферки вече ме очакват и когато приближаваме, те започват да ахкат и охкат по повод роклята ми. Нямам никаква представа как се казват останалите момичета. Всичките до една са дъщери на разни приятели на Елинор. И сигурно никога повече няма да ги видя.

— Струнният оркестър, в готовност за Красавицата! — командва Робин в микрофона си.