Сватбата на Беки Б.

Приближава се фотографът и аз сграбчвам силно ръката на Люк в моята. Приближава се и Ерин и ми подава букета, като не спира да трие сълзите си.

— Каква красива церемония! — подсмърча тя. — Онази част за топлотата на вечното приятелство много ме покърти. Защото честно да ти кажа, това е единственото, което искам! — Притиска букета ми към гърдите си и прошепва отново: — Това е единственото, което искам!

— Знаеш ли, сигурна съм, че ще го намериш! — прошепвам и я прегръщам топло. — Убедена съм!

— Извинете, госпожице? — намесва се фотографът. — Може ли само булката и младоженецът…

Ерин ми подава цветята и се измъква, а аз си залепям най-новата, най-бляскава усмивка на младоженка.

— Ама, Беки — обажда се Люк, — Гари каза…

— Вземи пръстена от Гари — прошепвам, без да помръдвам глава. — Кажи му, че си много притеснен, задето си го забравил, и че ще го направим по-късно.

Някои от гостите се приближават, за да ни снимат, а аз поставям глава върху рамото на Люк и им се усмихвам щастливо.

— Още нещо не е наред — продължава да ми шепне Люк — Майкъл не ни обяви за съпруг и съпруга. И освен това не е ли необходимо да подпишем някакъв документ?

— Шшшшшшшт! — Светкавицата ни заслепява и двамата примигваме едновременно.

— Беки, какво става тук? — обръща ме Люк с лице към себе си. — Ние женени ли сме вече?

— Тази поза е страхотна! — обажда се фотографът. — Останете така, ако обичате!

— Женени ли сме?! — не се предава Люк, а очите му обхождат изпитателно лицето ми.

— Ами… — отвръщам неохотно, — като се замисля… май още не сме.

Нова ослепителна светкавица. Когато очите ми отново успяват да се фокусират, зървам невярващия поглед на Люк срещу себе си.

— Не сме женени?!

— Люк, просто ми се довери, става ли?!

— Да ти се доверя?!

— Да! Точно както ми обеща преди няколко минути! Помниш ли?!

— Да, обещах ти го, но тогава си мислех, че ще се женим!

В този момент струнният оркестър подхваща Сватбения марш и екипът с камерите започва да разбутва гостите, за да ни хване по-добре.

— Тръгвайте! — прозвуча близо до мен пропукващ, безтелесен глас. — Тръгвайте напред!

Но откъде идва този глас, за Бога?! Да не би цветята ми да говорят?!

Постепенно очите ми се фокусират върху миниатюрния микрофон, прикрепен към една розова пъпка. Робин е поставила микрофон в букета ми!

— Булката и младоженецът! Тръгвайте!

— Окей! — казвам на цветята. — Тръгваме.

Сграбчвам ръката на Люк и се насочвам към пътеката, обратно в омагьосаната гора.

— Ние не сме женени! — продължава да повтаря слисано Люк. — Цяла гора, четиристотин души гости, огромна бяла рокля и ние не сме женени!

— Шшшт! — скастрям го аз. — Да не вземеш сега да кажеш на всички?! Виж какво, нали ми обеща, че дори и нещата да ти се сторят малко странни, ще правиш, каквото ти казвам?! Е, действай!

Докато преминаваме през гората, хванати ръка за ръка, снопове слънчеви лъчи пронизват клоните и къпят в светлина пода под краката ни. Неочаквано се чува някакво бръмчене и за мое огромно изумление клоните на дърветата се отдръпват, за да разкрият множество дъги, играещи по тавана над нас. Разнасят се песнопения на божествен хор и от небето към нас се спуска малко пухкаво облаче, върху което се гушат двойка тлъсти розови гълъби.

Господи! Идва ми да се разкискам! Тези ли са допълнителните детайли, за които Робин ми спомена сутринта?

Вдигам поглед към Люк и забелязвам, че и той едва сдържа усмивката си.

— Какво ще кажеш за гората? Хубава е, нали?! — изчуруликвам жизнерадостно. — Докараха брезите специално от Швейцария, представяш ли си?!

— Сериозно?! — възкликва Люк. — Ами гълъбите откъде ги докараха? — Вторачва се в тях и добавя: — Като ги гледам, струват ми се малко тлъстички за гълъби. Приличат ми по-скоро на пуйки.

— Изобщо не са пуйки!

— Защо бе, аз обичам пуйки!

— Люк, ще млъкнеш ли най-после? — промърморвам, като отчаяно се опитвам да не се разхиля. — Гълъби са и точка.

Преминаваме редица след редица елегантно облечени хора, които ни се усмихват топло — с изключение на момичетата, които ми правят задължителната преценка по манхатънски.

— Кои, по дяволите, са всички тези хора? — прошепва Люк, докато оглежда редиците напълно непознати особи.

— Нямам никаква представа — свивам ламене. — Мислех си, че познаваш поне някои от тях.

Когато стигаме до другия край на залата, следва нова фотографска сесия. И Люк ме поглежда дяволито.

— Беки, моите родители все още ги няма. Нито пък твоите, доколкото виждам.

— Така ли? Ами… май си прав.

— Никакви роднини, никакъв пръстен… и ние не сме женени. — Пауза. — Ако щеш ме наречи луд, но не точно така си представях нашата сватба!

— Спокойно! Не това е нашата сватба! — казвам и го целувам за пред камерите.

* * *

Направо не мога да повярвам, че ще ми се размине! Никой не казва нищичко. Никой не задава никакви въпроси. Само двама поискаха да ми видят пръстена и аз набързо обърнах годежния си пръстен и им го демонстрирах в ролята на халка.