Сватбата на Беки Б.

— Код червено! Код червено! — чувам гласа на Робин от букета си. — Спешен случай! Код червено!

Ето че Алиша вече се насочва към дансинга. Обхожда го. Наслаждава се на вниманието.

— Истината е — започва сладникаво, — че това тук е нещо като театър. Нали, Беки?

Очите ми потрепват. Зад нея приближават двама яки джеи. Обаче, както виждам нещата, няма да стигнат навреме, всичко ще бъде провалено!

— Всичко изглежда толкова прекрасно, толкова романтично! — продължава тя с вече значително по-ожесточен тон. — Обаче хората може би ще искат да знаят, че така наречената перфектна сватба в „Плаза“ е нищо повече от… Олеле! — Гласът й се извисява до писък. — Пусни ме веднага!

Направо не мога да повярвам! Това е Люк! Приближил се е безшумно към нея й ето че сега я премята през рамо. И я изнася навън сякаш е непослушно дете.

— Остави ме! Пусни ме долу! — крещи тя. — Няма ли кой да ми помогне! Помощ!

Ала гостите започват да се смеят. Тя рита Люк с острите си токчета, обаче той изобщо не й обръща внимание и продължава пътя си към вратата.

— Всичко е фалшиво! — пищи тя, когато стигат до прага. — Всичко е измама! Това не е истинска…

Вратите се затръшват и отрязват завинаги гласа й. Настъпва тягостна тишина. Никой не помръдва, даже и Робин. После много бавно, вратите отново се разтварят и ето че се появява Люк — спокоен и невъзмутим. Потърква си ръцете.

— Никак не обичам неканени гости — отсича лаконично.

— Браво! — извиква жена, която не познавам.

Люк се покланя драматично, всички се засмиват облекчено и в следващия момент се понасят бурни ръкопляскания.

Сърцето ми бие толкова силно, че не съм сигурна дали ще се задържа още дълго на крака. Когато Люк се приближава към мен, аз сграбчвам спасителната му ръка, а той стисва моята успокоително. Вече искам да тръгвам. Искам да се махна оттук. Да изчезна.

Дочувам бъбрене около себе си и когато се заслушвам, за мое огромно облекчение долавям фрази от рода на: „побъркана“, „сигурно е откачила от ревност“. А една жена, облечена от главата до петите в произведения на „Прада“, обяснява: „Честно да ви кажа, нещо подобно се случи и на нашата сватба…“

О, Боже! Ето че към нас приближават Елинор и Робин. Вървят рамо до рамо, като двете кралици от „Алиса в страната на чудесата“.

— Много съжалявам! — казва Робин веднага, щом застава до нас. — Не позволявай на този инцидент да разстрои деня ти, миличка! Тя е само едно тъжно момиче, което ти завижда.

— И коя беше тази, ако смея да попитам? — пита смръщено Елинор. — Познаваш ли я?

— Една озлобена бивша клиентка — отговаря Робин. — Някои от тези момичета стават особено отмъстителни понякога. Направо не мога да си представя как толкова бързо се променят! В един момент са сладки млади същества, а в следващия вече завеждат дела и плюят! Ти не се притеснявай, Беки! Ще повторим излизането. Внимание, оркестър! — изрича в микрофона си. — Повторение на „Някой ден“ при мой сигнал! Осветителите, готови с резервните розови листенца!

— Подготвила си резервни розови листенца?! — възкликвам изумено.

— Миличка, предвидила съм всеки спешен случай! — намига ми тя. — Ето защо човек си наема сватбен агент!

— Робин — обръщам се към нея с напълно искрен тон, — мисля, че си заслужаваш всеки цент! — Прегръщам я и я целувам. — Довиждане! Довиждане и на теб, Елинор!

Музиката отново се разнася, ние отново започваме да танцуваме, а върху нас се посипват нови розови листенца. Не може да не се признае на Робин — истинска професионалистка е! Хората отново се тълпят около нас и аплодират още по-силно и… Аз ли си въобразявам, или наистина излъчват по-голяма топлота към нас след инцидента с Алиша? В края на шпалира зървам Ерин, приведена нетърпеливо напред, и хвърлям букета си в протегнатите й ръце.

И после изчезваме.

Тежките двойни врати се затварят зад нас и ние се озоваваме в тихия, изискан коридор с меките килими — празен с изключение на двама любопитковци, които се правят, че гледат някъде напред.

— Направихме го! — въздъхвам облекчено, но и превъзбудено аз. — Люк, направихме го!

— И аз така разбрах — кимва Люк. — Направихме го! А сега имаш ли нещо против най-после да ми кажеш какво става тук по дяволите?

Двадесет

Лоръл е организирала всичко безупречно. Самолетът ни чака на летище „Кенеди“, а на „Гетуик“ в Лондон пристигаме около осем часа сутринта, където ни очаква друга кола. И ето че вече се носим с бясна скорост през графство Съри по посока на Оксшот. Съвсем скоро ще стигнем! Направо не мога да повярвам колко безпроблемно мина всичко!

— Предполагам, че си даваш сметка къде всъщност е грешката ти — отбелязва Дани, като се протяга удобно на задната седалка на мерцедеса.

— Къде? — вдигам стреснато глава от телефона аз.

— Че не си се отказала и от двете сватби. Така де, като си решила да са две, защо да не го направиш и три пъти, а?! Или пък шест? Представяш ли си — шест церемонии…

— Шест рокли — вметва Люк.

— Шест торти…

— Я стига вие, двамата! — прекъсвам ги възмутено. — Не го направих нарочно, ясно ли е?! Просто… така се случи.