Сватбата на Беки Б.

— Ето, опитай това! — прекъсва я Лулу и ми подава едно канапе. — Това са нашите нови ролца! Много сме доволни от тях. Знаеш ли, че тестените ролца с пълнеж са много на мода в наши дни?

— Сериозно?

— О, да! — кима енергично с глава Лулу. — Вече никой не поръчва тарталети! А що се отнася до волаваните… — Прави кисела физиономия. — Край с тях!

— Тук сте напълно права! — намесва се Дани със светнали очи. — Волаваните вече са мъртви! Волаваните са пепел, ако желаете. А може ли да попитам какво е вашето компетентно мнение относно аспарагусовите ролца?

— Мамо, това е Дани — вметвам бързо. — Моят съсед, нали си спомняш?

— Госпожо Би, за мен е огромна чест да се запозная с вас! — казва Дани и целува ръка на мама. — Нали нямате нищо против, че се довлякох тук с Беки?

— Естествено, че нямам! — отвръща мама. — Колкото повече хора, толкова по-весело! А сега елате да видите палатката!

Когато минаваме от другата страна, зяпвам от изумление. На нашата морава се възправя огромна палатка на сребристи и бели ивици. Теменужките в цветните лехи изписват „Беки и Люк“. Всички налични храсти и туфички се кипрят с лампички. Униформен градинар излъсква новия гранитен алпинеум, друг пък почиства верандата, а в палатката се вижда цяла тумба жени на средна възраст, седнали в полукръг, всяка от тях хванала в ръка бележник.

— Джанис тъкмо дава указания на момичетата — обяснява шепнешком мама. — Много се обигра с тези сватбени организации в последно време. И като че ли смята да го превърне в бизнес.

— Сега — чувам гласа на Джанис, когато приближаваме. — Резервните розови листенца ще бъдат в сребърната кошница до колона А. Бихте ли си го отбелязали в работния график, ако обичате?

— Знаеш ли — прошепвам на мама, — мисля, че Джанис ще преуспее в този бизнес!

— Бети и Марго, вас двете ще помоля да отговаряте за бутониерите. Анабел, а ти би ли се погрижила за…

— Мамо? — възкликва Люк, като наднича невярващо в палатката.

Господи! Ама това наистина е Анабел! Това е втората майка на Люк, седнала там, редом с всички останали!

Тя скача, приближава се към нас и прегръща силно Люк.

— Значи вече сте тук! Толкова се радвам да ви видя! — възкликва и веднага се втренчва разтревожено в лицето му. — Добре ли си, скъпи?

— Да, много добре — отвръща Люк. — Или поне така смятам. Много неща се случиха и…

— И аз така разбрах — казва Анабел и ме поглежда изпитателно. После ме прегръща и прошепва в ухото ми: — Двете с теб ще си поговорим надълго и нашироко по-късно.

— Е, както виждам, и ти помагаш за сватбата, а? — отбелязва Люк.

— Всеки чифт ръце е от полза тук! — намесва се весело мама. — Пък и Анабел е вече една от нас, нали така?!

— А къде е татко? — пита Люк и се оглежда.

— С Греъм отидоха да донесат още малко чаши — обяснява мама. — Да ви призная под секрет, двамата много си паснаха. А сега кой иска чашка хубаво кафе?

— Значи се разбирате добре с родителите на Люк, така ли? — питам невярващо мама, докато вървим към къщата.

— О, те са страхотни! — отговаря щастливо тя. — Наистина прекрасни хора! Вече ни поканиха да им гостуваме в Девън! Приятни, нормални, земни хора. Не като онази… ужасна жена.

— Така е. Доста са различни от Елинор.

— Тя изобщо не прояви никакъв интерес към сватбата! — отбелязва възмутено мама. — Знаеш ли, че дори не си направи труда да отговори на поканата ни!

— Така ли?!

По дяволите! Мислех, че съм написала отговор от името на Елинор!

— Виждахте ли се с нея напоследък?

— Ами… не особено.

Отнасяме подноса с кафе нагоре, към спалнята на мама. Отварям вратата и какво да видя — Сузи и Дани са седнали на леглото, а малкият Ърни рита с розовите си крачета между тях! А на вратата на гардероба отсреща виси булчинската рокля на мама — все така бяла и все така къдрава.

— Сузи! — възкликвам и я прегръщам. — И сладкият Ърни! Олеле, колко е пораснал! — Навеждам се и го целувам по бузата, а той ме дарява с най-разкошната и огромна бебешка беззъба усмивка.

— Значи успяхте — хили ми се Сузи. — Браво на теб, Беки!

— Сузи тъкмо ми показва вашата наследствена булчинска рокля, госпожо Би — отбелязва Дани и повдига вежди по посока на мен. — Тя е… хммм… доста уникална.

— Тази рокля е оцеляла през какви ли не изпитания! — изтъква поласкана мама. — Мислехме, че няма да стане нищо от нея, обаче от кафето няма и следа!

— Истинско чудо! — влиза в тона й Дани.

— Даже точно тази сутрин малкият Ърни се опита да хвърли ябълково пюре върху нея…

— Така ли?! — възкликвам и поглеждам крадешком Сузи, която се изчервява.

— Но за щастие вече съм я сложила в найлон! — изтъква мама. Пипва роклята и разтърсва къдричките, а очите й леко се зачервяват. — Цял живот си мечтая за този миг! Моята дъщеря да облече булчинската ми рокля! Голяма глупачка съм, нали?!

— Изобщо не си глупачка! — прегръщам я топло аз. — Нали затова са сватбите!

— Госпожо Блумууд, Беки отдавна ми описа тази рокля — намесва се Дани. — И трябва да призная, че думите й изобщо не могат да се сравнят с истинското бижу! Но нали няма да имате нищо против, ако я пипна тук-таме?!