Сватбата на Беки Б.

— Изобщо не си даваш сметка в какво се забъркващ! Нямаш никаква представа какво всъщност представлява бракът! Беки, отговори ми честно! Представяш ли си да прекараш остатъка от живота си с Люк? Ден след ден, нощ след нощ? Часове след безкрайни часове?

— Да! — избухвам, вече изгубила търпение. — Представям си! Много обичам Люк и наистина искам да прекарам остатъка от живота си с него! Том, струваше ми много проблеми, тревоги и усилия, за да стигна до този момент. Много повече, отколкото си представяш. И ако не ми се махнеш веднага от пътя и не ме оставиш да стигна навреме за сватбата си… ще те убия!

— Том — намесва се татко, — мисля, че отговорът й е „не“.

— О! — млъква като попарен Том. — Ами… добре. — Свива притеснено рамене и добавя: — Извинявай!

— Никога не си се славел с добър подбор на момента, Том Уебстър — вметва подигравателно Клайв. — Спомням си първия път, когато се качи на Околовръстното — едва не уби и двама ни!

— Няма нищо. Никой не е пострадал. Сега вече можем ли да тръгваме? — обаждам се аз, влизам в колата, оправям си роклята, а татко сяда до мен.

— Значи ще се видим там, така ли? — обажда се тъжно Том и аз вдигам отчаяно очи към небето.

— Том, искаш ли да те закараме до църквата?

— Ами, благодаря. Би било страхотно. Здрасти, Греъм! — казва неловко той на баща ми, когато се намъква. — Извинявай за случилото се.

— Няма нищо, Том — казва баща ми, като го потупва по гърба. — Всички си имаме своите моменти. — И ми прави физиономия над главата му, а аз едва успявам да потисна изкискването си.

— Така. Всички ли сме готови вече? — пита Клайв, като се обръща назад. — Някакви последни сърдечни желания? Някакви последни обяснения в любов? Някакви последни ненавременни завои?

— Не! — отсичам аз. — Няма нищо друго! Хайде вече да потегляме!

Когато пристигаме пред църквата, камбаните бият, слънцето грее, а двама позакъснели гости бързат да влязат. Том отваря вратата на колата и без да се обръща, се втурва напред. Аз пък започвам да си оправям шлейфа пред възхитените погледи на минувачите.

Господи, много е хубаво да бъдеш булка! Преживяването определено ще ми липсва!

— Готови ли сме? — пита татко, като ми подава букета.

— Да, така мисля — ухилвам му се аз и поемам протегнатата му ръка.

— Късмет! — пожелава ни Клайв, а после кимва. — Имате още няколко закъснели.

Пред църквата спира черно такси и вратите се отварят рязко. Зяпвам невярващо, като се питам дали това е Майкъл, който излиза оттам, все още във вечерния си костюм от „Плаза“. Той протяга ръка и в следващия момент на тротоара цъфва и Лоръл, все още с навити ръкави на роклята на Ив Сен Лоран.

— Не закъснявай заради нас! — виква тя. — Все ще си намерим някое местенце.

— Ама… какво правите вие тук, по дяволите?!

— Внимавай как се изразяваш! — прави ми забележка Клайв.

— Какъв смисъл има да контролираш стотина частни самолета, щом не можеш да летиш където си поискаш?! — изтъква Лоръл, когато се приближава, за да ме прегърне. — Изведнъж решихме, че искаме да те видим как се омъжваш!

— Този път наистина — добавя Майкъл в ухото ми. — Шапка ти свалям, Беки!

Когато двамата изчезват в лоното на църквата, двамата с татко се насочваме към вратата, където ме очаква превъзбудената Сузи. Облечена е в сребристосиня рокля и носи Ърни, който пък е облечен също в сребристосиньо гащеризонче. Когато надниквам вътре, зървам физиономиите на цялото ми семейство, всичките ми приятели, цялото семейство на Люк. Седят един до друг, всичките весели, всичките щастливи и изпълнени с очакване.

Органът спира да свири и нещо ме прерязва отвътре.

Накрая се случва. Най-сетне аз се омъжвам. Наистина.

После започва Сватбеният марш, татко стиска лекичко ръката ми и двамата тръгваме бавно по пътеката към олтара.

Двадесет и едно

Ние сме женени!

Наистина сме женени!

Съзерцавам блестящата халка, която Люк ми постави на пръста в църквата. После оглеждам сцената около мен. Палатката проблясва в летния здрач, оркестърът свири някаква нескопосана версия на „Пушекът влиза в очите ти“, а хората танцуват. Може би музикантите не са чак толкова добри, като тези в „Плаза“. И може би гостите не са чак толкова добре облечени. Обаче са си наши. Всичките са си наши!