Сватбата на Беки Б.

Секънд Юниън Банк

Уолстрийт № 3000

Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

7 януари 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви за писмото от 4 януари относно общата Ви банкова сметка с мистър Люк Дж. Брандън, както и за шоколадовите бонбони, които съм длъжен да Ви върна. Съгласен съм, че е много трудно човек да си води сметка за всяка дребна покупка. С огромно съжаление научавам също така и за „малкото недоразумение“, което е възникнало между вас двамата.

За нещастие обаче не ни е възможно да разделим банковата Ви сметка на две, както Вие предлагате, като изпратим половината на мистър Брандън, а другата половина — на Вас, и да „запазим това в тайна“. Всички приходи и разходи се осчетоводяват като общи.

Точно поради тази причина сметката се нарича „обща“.

Искрено Ваш:

Уолт Питмън,

директор отдел „Връзки с клиенти“.

Едно

Добре де, спокойно! Не се паникьосвай! Мога да го направя. Напълно възможно е да го направя. Всичко е просто въпрос на леко маневриране наляво, на мъничко повдигане и на по-яко побутване… Така де! Толкова ли е трудно да наместиш едно шкафче за коктейли в нюйоркско такси?!

Сграбчвам полираното дърво още по-настървено, поемам си дълбоко дъх и още веднъж побутвам навътре. Напразно. Днес е един от онези кристално ясни зимни дни в Гринич Вилидж, когато въздухът прилича на паста за зъби и всяко поемане на дъх те кара да потреперваш, а хората се носят призрачно наоколо, скрити зад плътните си шалове. Обаче аз се потя. Лицето ми е червено като домат, косата ми се е измъкнала от новата ми казашка шапка и ми е паднала пред очите, а освен това усещам любопитните погледи на всички, насядали край витрината на отсрещното кафене „Джо-Джо“.

Обаче аз не смятам да се предавам така лесно. Знам си, че ще успея.

Налага се, защото да не съм луда да плащам за доставка, когато живея само на две преки оттук!

— Няма да влезе — чувам гласа на шофьора на таксито, който си подава главата от прозорчето и ме поглежда апатично.

— Ще влезе! Вече успях да вмъкна предните два крака… — изпъшквам и продължавам да бутам. Само да можех да измисля някакъв начин да накарам другите два крака също да влязат! Все едно, че ще водиш кучето си на ветеринар.

— Ама аз не съм застрахован! — обажда се пак таксиджията.

— Няма значение! Аз съм само на няколко преки. Ще го държа през целия път. Няма да има проблеми.

Шофьорът сбръчква вежди и започва да си чисти зъбите с почерняла клечка за зъби.

— Да не би да си въобразявате, че и вие ще можете да влезете след това нещо? — заявява той по едно време.

— Ще се сгъна някак си! Сигурна съм, че ще мога! — изпъшквам и отчаяно продължавам да бутам шкафчето за коктейли. Чува се съмнителен звук от досег с предната седалка.

— Много съжалявам — изричам, едва поемайки си дъх. — Добре. Вижте сега, ще започна отначало. Може би просто не съм подходила от правилния ъгъл…

Колкото е възможно по-внимателно аз повдигам предния край на шкафчето, измъквам го от таксито и го връщам обратно на тротоара.

— И какво е това чудо, по дяволите?! — чуди се шофьорът.

— Това е шкафче за коктейли от 1930-те! Вижте само, капакът е подвижен! — Измъквам капака от кукичката му и с горда физиономия разкривам невероятните чудеса вътре: огледалните стени в стил арт деко. — Тук се поставят чашите… а ето там пък има два шейкъра за коктейли.