Сватбата на Беки Б.

— Окей — принуждавам се да кимна аз. — Може би идеята не е лоша.

Седя си и гледам как Артър прави знак на някакъв мъж, който, за мое най-голямо раздразнение, пристига и вдига шкафчето ми с такава лекота, сякаш е перце. После тръгвам след двамата мъже и се връщам в топлия, претъпкан с всевъзможни джунджурии магазин, където отново започвам да се оглеждам, макар че бях тук само преди десетина минути. Боже, обожавам го това място! Накъдето и да се обърнеш, все ще видиш нещо, което искаш да имаш! Като например онзи приказен резбован стол, и ръчно рисуваната кадифена покривка… Ама вижте само този удивителен стар часовник с махало! Всеки ден карат по нещо ново!

Не че идвам тук всеки ден, де.

Просто… нали се сещате… предполагам, че е така.

— Изборът ви е страхотен! — обажда се Артър, като посочва шкафчето ми за коктейли. — Определено имате око за тези работи. — Усмихва ми се и надрасква нещо на мъничка бележка.

— Не съм много сигурна, но щом казвате — отвръщам, като повдигам скромно рамене.

Въпреки че, ако трябва да бъдем честни, наистина имам око за тези работи. Някога с мама всяка неделя гледахме шоуто „Пътят на антиките“, така че няма начин част от експертните съвети от него да не се е просмукала и в мен.

— Това там е също много добро — казвам аз с глас на специалист, като кимвам по посока на голямо огледало в позлатена рамка.

— Ах, да — съгласява се Артър. — И модерно, разбира се…

— Разбира се — побързвам да се съглася с него.

Веднага схванах, естествено, че е модерно. Просто исках да подчертая, че придобивката е добра, като вътрешно имах предвид именно модерна.

— Интересуват ли ви сервизи от 1930-те, които биха могли да допълнят вашето шкафче за коктейли? — вдига очи към мен Артър. — Високи чаши… Гарафи… Тук имаме няколко прекрасни образци.

— О, да! — разцъфтявам аз. — Определено ме интересуват!

Чаши от 1930-те години! Така де, кой ще иска да пие от някакви си модерни боклуци, когато може да има нещо антично?!

Артър отваря големия си журнал с кожена подвързия и надпис „Колекционери“ и аз усещам как душата ми се изпълва с гордост. Аз съм колекционер! Аз съм вече пораснала!

— Мис Р. Блумууд… сервизи от 1930-те. Така. Имам телефонния ви номер, така че, ако пристигне нещо интересно, ще ви се обадя — отбелязва Артър, като преглежда страницата. — От този списък разбирам, че се интересувате също така и от вази от венецианско стъкло.

— Така ли? Ами… да.

Нещо ми е излязло от ума, че се интересувам от вази от венецианско стъкло. В интерес на истината даже не съм сигурна къде се дяна първата от този вид.

— А също така и от ланци за часовници от деветнадесети век… — продължава Артър, като прокарва пръст нагоре по страницата, — формички за кейк… ръчно бродирани възглавнички… — Вдига очи и ме поглежда. — Все още ли ви интересува всичко това?

— Ами… — прочиствам си гърлото аз. — Ако трябва да бъда честна, май онези ланци вече не са ми особено интересни. Нито пък формичките, за които споменахте.

— Разбирам. Ами викторианските лъжички за сладко?

Лъжички за сладко ли? Откъде накъде ми е хрумнало, че ще ми трябват някакви си древни лъжички, и то за сладко?!

— Знаете ли какво — изричам замислено, — мисля, че отсега нататък ще се придържам само към сервизите от 1930-те. Ще си събера истинска, пълна колекция от такива.

— Мисля, че постъпвате много разумно — усмихва ми се собственикът на антиквариата и започва методично да задрасква всяка точка от така насъбралия се списък. — В такъв случай доскоро!

Когато излизам на улицата, установявам, че е настъпил арктически студ. Във въздуха прехвърчат снежинки. Но аз горя вътрешно. Горя от задоволство. Боже, каква фантастична инвестиция направих само! Истинско шкафче за коктейли от 1930-ге, а много скоро ще разполагам с абсолютно пасващ му сервиз чаши от същия период! Толкова съм горда със себе си! Просто не можете да си представите!

Абе, за какво излязох навън?

Да. Две кафета капучино.

* * *

С Люк живеем заедно в Ню Йорк вече близо година, а апартаментът ни е на Западна 11-та улица — в много приятен, озеленен квартал, излъчващ истинска атмосфера. Къщите се кипрят с малките си орнаментирани балкончета, солидни каменни стълби водят до всяка входна врата, а по тротоара има даже и дървета. Точно срещу нас живее някакъв тип, който свири джаз на пиано, и през летните вечери, когато вътре е задушно, с Люк излизаме на терасата на покрива на нашата сграда, сядаме на възглавнички, пийваме си вино и го слушаме. (Е, поне веднъж го направихме.)

Влизам в къщата и виждам, че в коридора ме очаква цяла купчина поща за нас. Прибирам я и бързо я преглеждам.

Досада…

Досада…

Британското издание на „Вог“? Аха!

Досада…

Боже! Сметката ми от „Сакс“ на Пето авеню!