Сватбата на Беки Б.

Господи! Къде ми е бил акълът, когато му предложих да ми ушие шаферската рокля?!

— Дани, кажи ми честно. Роклята ми ще бъде ли готова навреме?

Продължителна пауза.

— Толкова ли е важно да бъде готова точно за днес? — пита той накрая. — Искам да кажа, точно за днес ли?

— След шест часа трябва да се кача на самолета? — Гласът ми се извисява с една октава. — А към олтара след булката трябва да тръгна само след… — Не довършвам и поклащам глава. — Виж какво, в крайна сметка не се тревожи. Ще облека нещо друго.

— Нещо друго ли?! — граква невярващо Дани, хвърля списанието и се втренчва пребледнял в мен. — Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Е, ами…

— Да не би да ме уволняваш? — И ме поглежда така, сякаш току-що съм му съобщила, че с десетгодишния ни брак е свършено. — Само защото малко позакъснявам с графика?!

— Не те уволнявам! Просто искам да кажа… така де, каква шаферка ще съм без рокля, а?!

— Но какво друго би могла да облечеш?

— Де да знам… — започвам да кърша ръце аз. — Вярно, че в гардероба ми имам нещо като дълбок резерв, но…

Сърце не ми дава да му призная, че всъщност имам три резервни варианта. А в „Барнис“ са ми запазили още две неща.

— От кого?

— Ами… от Дона Карън — преглъщам виновно.

— Дона Карън, а?! — Гласът му се срива от това велико предателство. — Значи предпочиташ Дона Карън пред мен, така ли?

— Не, разбира се! Но, виж сега, искам да кажа, че тя поне е налице, готова е, всичко й е зашито и…

— Облечи моята рокля!

— Дани…

— Облечи моята рокля, моля те! — Той пада на колене на пода и започва да пристъпва към мен, влачейки краката си. — Ще стане готова! Ще видиш! Ще работя денонощно…

— Но ние не разполагаме нито с ден, нито с нощ, Дани! Имаме само… колко — три часа!

— Тогава ще работя цели три часа! Ще я направя!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че можеш да ушиеш ръчно бродиран корсет само за три часа?! — възкликвам невярващо аз.

Дани ме поглежда сконфузено.

— Е, в такъв случай може би ще ни се наложи да попроменим мъничко дизайна…

— Как да го променим?

Известно време той потропва с пръсти по масата, после вдига глава и отсича:

— Имаш ли обикновена бяла тениска?

— Тениска ли?! — едва успявам да скрия потреса си аз.

— Ще стане страхотно! Обещавам ти! — Откъм улицата до нас достига звук от спиране на микробус и той надниква през прозореца. — Ей, да не би да си купила още някоя антика?

* * *

Само час по-късно стоя пред огледалото и се взирам в отражението си. Облечена съм в рокля с богато надиплена пола от златиста коприна, върху която е кацнала моята бяла тениска, напълно трансформирана и неузнаваема. Дани й е изтръгнал рькавите, пришил й е пайети, събрал е подгъва и е създал нови линии там, където доскоро не е имало нищо — с една дума, превърнал я е в най-приказната горна част на рокля, която някога съм виждала.

— Страхотна е! — обръщам се към Дани аз, цялата сияеща. — Буквално се влюбих в нея! Ще бъда най-готината шаферка в целия свят!

— Става, нали? — свива небрежно рамене той, но не може да скрие от мен, че е доволен от себе си.

Отпивам поредната глътка от моя коктейл и пресушавам чашата.

— Божествено! Да си направим ли по още едно?

— Какво имаше в този?

— О-о-о… ами… — започвам и поглеждам несигурно бутилките, подредени върху шкафчето за коктейли. — Май не съм особено сигурна.

Качването на коктейлния шкаф нагоре по стълбите и вкарването му в апартамента малко се позакучи. Ако трябва да бъдем честни, оказа се малко по-големичък, отколкото си го спомням и не съм убедена, че ще влезе в онази малка ниша зад дивана, където бях планирала да го сложа. Въпреки това изглежда фантастично! Сега стои гордо в средата на стаята и ние вече го включихме порядъчно в употреба. Веднага щом шкафът пристигна, Дани се качи у тях и прерови всичките бутилки с алкохол на брат си Рандал, а аз от своя страна пренесох от кухнята всичко, което успях да намеря. Изпихме по една маргарита, както и по един гимлет, после по едно мое изобретение, наречено коктейл „Блумууд“, което се състои от водка, портокал и бонбонки „М & М“, които просто трябва да загребеш с лъжицата и да ги изсипеш в чашата.

— Дай ми горната част. Искам малко да постегна рамото.

Аз смъквам горната част, подавам му я и се пресягам за моя пуловер, без ни най-малка доза свенливост. Така де, та това е Дани. Той вдява игла и конец и започва уверено да събира подгъва на тениската.

— Я ми разкажи повече за тези твои смахнати приятели, братовчедите, които ще се женят? Каква е историята им?

— Изобщо не са смахнати! — въкликвам възмутено аз. След известно колебание обаче добавям: — Добре де, Таркуин е може би мъничко смахнат, обаче Сузи изобщо не е такава! Тя е най-добрата ми приятелка!

Дани повдига вежди и пита:

— Хубаво, ама не можаха ли да намерят да се оженят за някой друг, а не да се женят в собственото си семейство? Да не би да е било като: „Окей, мама вече са я взели… сестра ми е прекалено дебела… кучето… пфу, не ми харесва козината…“

— Престани! — скастрям го аз, но не мога да спра да се хиля. — Просто внезапно осъзнаха, че са родени един за друг.