Сватбата на Беки Б.

— Както в „Когато Хари срещна Сали“ ли? — обажда се Дани, преправя си гласа и започва тържествено, като говорителите по по телевизията: — „Те бяха приятели. Те произхождаха от едно и също генетично блато.“

— Дани!

— Окей — предава се той и скъсва експертно конеца. — Ами вие с Люк?

— Какво ние с Люк?

— Не смятате ли да се жените?

— Аз… ами нямам никаква представа — смотолевям и усещам, че се изчервявам. — Ако трябва да си призная, тази мисъл дори и не ми е минавала през ума.

Което си е напълно вярно.

* * *

Добре де, не съвсем. Не е напълно вярно. Може и да ми е минавало през ум от време на време. Ама много рядко. Няколко пъти съм си драскала съчетанието „Беки Брандън“ в бележника, просто за да видя как изглежда. Вероятно се е случвало един-два пъти да прехвърля и списанието „Сватбите на Марта Стюарт“. Ей така, от чисто любопитство.

Може и също така да ми е хрумвало, че Сузи се омъжва, а двамата с Таркуин ходеха много по-малко, отколкото ние с Люк се познаваме.

Но… как да ви кажа. Не е чак толкова важно. Аз наистина не си падам много по сватбите. Всъщност, ако Люк ме попита, аз вероятно ще кажа „не“.

Хубаво де, не съм съвсем честна. Може би ще кажа „да“.

Важното в случая е, че това надали ще се случи. Люк не желае да се жени „още много дълго време, ако въобще се ожени“. Изрекъл тези думи в едно интервю за „Телеграф“ преди три години, което открих случайно в неговата папка с изрезки. (Не че търсех нарочно. Просто се оглеждах за някакво ластиче.) Статията бе посветена главно на неговия бизнес, но са го питали и за лични неща. А под снимката му са поставили надписа: „Брандън: бракът е на последно място в моя списък.“

Мен това ме устройва. И в моя списък е на последно място.

* * *

Докато Дани ми довършва роклята, аз се заемам с малко домакинска работа. Което означава, че хвърлям мръсните чинии в мивката — да си киснат на воля, изтривам едно петънце от барплота, а после пренареждам бурканчетата с подправки според цвета. Тази работа е толкова удовлетворителна. Почти като да организираш флумастрите си както в доброто старо време.

— А трудно ли ви е да живеете заедно на вас двамата? — чувам гласа на Дани, който е застанал на прага на кухнята и ме наблюдава.

— Не — обръщам се и го поглеждам изумено. — Защо питаш?

— Приятелката ми Кърсти веднъж се опита да поживее с приятеля си. Истинска катастрофа. Непрекъснато се караха и биеха. Та тя сподели с мен, че направо не разбира как хората го правят — да живеят заедно де.

Премествам бурканчето с кимион до това със замбун (абе, какво е това „замбун“, за бога?), изпълнена със самодоволство. Истината е, че откакто живеем с Люк, нямаме почти никакви проблеми. (Освен може би онзи случай, когато реших да пребоядисам банята и изцапах новия му костюм със златиста блажна боя. Обаче това не се брои, защото, както и самият той призна по-късно, малко е прекалил с реакцията си, защото всеки, който има макар и капчица мозък в главата си, е щял да забележи, че боята по стената е прясна.)

Сега, като се замисля, може и да сме имали от време на време по някое и друго търкане относно колко дрехи си купувам. Може би понякога Люк е отварял гардероба и е възкликвал раздразнено: „Смяташ ли да облечеш някога всичко това?“

Може и да сме имали също така и по някое и друго пререк… — открита дискусия относно часовете, които Люк прекарва на работа. Той ръководи своя собствена, изключително преуспяваща компания за връзки с обществеността, наречена „Брандън Къмюникейшънс“, която има клонове в Ню Йорк и Лондон и непрекъснато се разраства. Люк много обича работата си и е възможно един-два пъти да съм му отправяла обвинения, че нея обича повече от мен.

Важното обаче е, че ние сме зряла, способна на гъвкавост двойка, която умее да разговаря и така да решава проблемите си. Наскоро ходихме на обяд и си поговорихме хубавичко — тогава аз дадох искрено обещание да се опитам да пазарувам малко по-малко, а Люк даде искрено обещание да се опита да работи по-малко. После той се върна в офиса си, а аз се отправих къв „Дийн и Делука“, за да купя вечеря. (И намерих онзи вълшебен студено рафиниран зехтин с пресовани портокали, за който все някога трябва да намеря някоя рецепта.)

— Върху съвместното съжителство трябва да се работи непрекъснато — изричам дълбокомислено аз. — Трябва да се проявява гъвкавост. Трябва не само да вземаш, а и да даваш.

— Сериозно?

— Ами да! Двамата с Люк споделяме и парите, и задачите си — всичко е въпрос на добра екипна работа. Най-важното е никога да не живееш с илюзията, че нещата завинаги ще си останат същите, каквито са били и в началото. Трябва да се приспособявате.

— Така ли? — възкликна Дани, искрено заинтригуван. — И кой, според теб, се приспособява повече повече от другия — ти или Люк?

Хвърлям му порция доста сериозно мислене и накрая отвръщам:

— Всъщност е доста трудно да се каже кой. Предполагам, че и двамата. По равно.

— Ами всичките тези неща? — пита Дани и обхваща с жест натурията в апартамента ни. — Кои са повече — твоите или неговите?