Сватбата на Беки Б.

— Ммммм… — оглеждам се замислено, обхващайки с поглед всичките ми свещи за ароматерапия, старомодните дантелени възглавнички от най-висока класа и купчините списания. За части от секундата спомените ми се връщат към безупречно подредения някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималистичен стил.

— Как да ти кажа — изричам бавно, — по малко и от двете.

Което си е отчасти вярно. Така де, лаптопът в спалнята нали е на Люк?

— Най-важното е, че между нас няма никакви търкания — продължавам компетентно. — Ние мислим като един човек. Ние сме като… едно цяло.

— Това е страхотно! — констатира Дани и протяга ръка към една ябълка във фруктиерата наблизо. — Значи сте късметлии.

— Знам, че е така — кимвам и го поглеждам съзаклятнически. — И ще ти кажа една тайна: двамата с Люк сме толкова синхронизирани, като че ли… като че ли между двама ни съществува някакво ълка във фруктиерата наблизо. авам ения [???] някогашен апартамент на Люк в Лондон, обзаведен в минималшесто чувство.

— Сериозно?! — възкликва изумено Дани. — Ти да не ме премяташ?

— Нищо подобно! Много добре знам какво се кани да отговори той или поне го чувствам, когато е някъде наблизо…

— Като… като Силата?

— Нещо такова — отвръщам и свивам рамене с престорена равнодушие. — Но за нас то е като някаква дарба и затова не се замислям особено много какво е всъщност.

— Поздрави, Оби уан Кеноби! — изрича плътен глас зад нас и двамата с Дани си изкарваме ангелите. Аз се обръщам рязко. И ето ти го Люк, застанал на прага, ухилен до уши. Лицето му е зачервено от студа навън, по тъмната му коса са полепнали снежинки и изглежда толкова висок, че стаята внезапно ми се струва много по-миниатюрна.

— Люк! — изпищявам. — Уплаши ни!

— Извинявай! Предположих, че вече си усетила моето присъствие.

— Да, ама… Добре де, май че наистина усетих нещо… — изломотвам отбранително.

— Със сигурност си усетила — казва той и ме дарява с целувка. — Здрасти, Дани!

— Здрасти! — отвръща Дани и погледът му проследява как Люк си съблича тъмносиньото кашмирено палто, как си разхлабва ръкавелите и едновременно с това си разхлабва и вратовръзката — с онези толкова характерни за него уверени движения.

Веднъж, когато бяхме доста нафиркани, Дани ме попита: „Люк по същия начин ли прави любов, както отваря бутилка шампанско?“ И въпреки че тогава аз изписках и го ударих, и му заявих, че това не е негова работа, схванах какво е имал предвид. Люк никога не се тутка, не се колебае и не изглежда объркан! Той винаги изглежда така, като че ли отлично знае какво иска и винаги го получава — независимо дали става въпрос за отваряне на бутилка шампанско или за нов клиент на неговата компания, или в леглото.

Както и да е. Неко просто кажем, че откакто живеем заедно, хоризонтът ми доста се разшири.

А сега той взема купчината с писма и започва бързо да ги преглежда.

— Е, какво става с теб, Дани?

— Всичко е наред, благодаря — отговаря Дани и отхапва от ябълката. — А как е светът на големите финанси? Днес вижда ли се с брат ми?

Братът на Дани — Рандал, работи в една финансова компания и двамата с Люк са обядвали два-три пъти.

— Точно днес не.

— Тогава, когато го видиш, попитай го да не би да е понапълнял малко. Ей така, между другото. Кажи просто: „Рандал, струваш ми се малко понаедрял в последно време.“ А после може и да направиш някакъв коментар във връзка с избора му на ордьовър. Той е абсолютен параноик на тема напълняване. Направо е абсурден.

— Това е тя, братската любов — отбелязва Люк. — Чудничко, нали? — Стига до края на купчината пликове и ме поглежда с леко смръщена физиономия.

— Беки, не е ли пристигнало още извлечението от общата ни банкова сметка?

— Ами… не е. Засега. — Усмихвам му се успокояващо. — Предполагам, че ще пристигне утре.

Това не е съвсем вярно. Извлечението от общата ни банкова сметка всъщност пристигна вчера, обаче аз го пъхнах директно в чекмеджето с бельото ми. Изпитвам лека тревога относно някои от точките там, така че съм решила да проверя дали не мога да направя нещо, за да оправя създалата се ситуация. Истината е, че въпреки думите, които наговорих на Дани, намирам работата с тази наша обща банкова сметка малко завързана.

Не ме разбирайте погрешно — аз изцяло подкрепям идеята парите ни да бъдат общи. В интерес на истината, с ръка на сърцето си признавам, че обожавам да харча общите пари на Люк. Преживяването направо ме замайва! Просто не ми допада особено, когато той внезапно попита: „За какво са тези седемдесет долара, похарчени в «Блумингдейлс»?“, а аз не мога да си спомня веднага. Затова съм си изработила една изцяло новаторска тактика — колкото проста, толкова и брилянтна.

И тя се състои в следното: случайно разливаш нещо върху банковото извлечение, така че да не може да се разчете.

— Ще си взема един душ — заявява Люк, като прибира пощата. И почти е излязъл от стаята, когато внезапно се заковава на място. Обръща се много, много бавно и се вторачва в шкафчето за коктейли, като че ли го вижда за първи път.

— Какво е това? — изрича бавно.

— Това е шкафче за коктейли — изчуруликвам весело аз.