Сватбата на Беки Б.

Впервам в нея разбунтувания си поглед и ми идва да си захвърля салфетката и да се чупя от ресторанта. Направо не мога да повярвам, че Люк е знаел за това и си е мълчал! В интерес на истината, ще ми се още сега да му звънна и да му кажа точно какво мисля по този въпрос!

Но после си спомням, че в момента е на делови обяд с членовете на борда, а след това си спомням и че той ме помоли да дам нов шанс на майка му. Хубаво, де! Ще й го дам този шанс! Ще отида с тях, ще разгледам залата, ще кимам учтиво и ще си мълча. А довечера ще й кажа също толкова любезно, че все пак ще се омъжа в Оксшот.

— Няма проблеми — изричам накрая.

— Добре. — Устните на Елинор се разтягат на милиметър. — Е, ще поръчваме ли вече?

* * *

По време на обеда Елинор и Робин си говорят за всички нюйоркски сватби, на които са присъствали, а аз си хапвам храната в пълно мълчание, противопоставяйки се на всеки техен опит да ме включат в разговора. Външно съм напълно спокойна, обаче вътрешно не мога да спра да беснея. Как смее Елинор да окупира моята сватба през главата ми?! Как смее да наема сватбен организатор, без дори да се консултира с мен?! И преди всичко как смее да нарича градината на майка ми „никому неизвестен заден двор“?!

Тя си остава същата гадна, надута крава, но ако си въобразява, че ще се омъжа в някакъв огромен и анонимен нюйоркски хотел, вместо да бъда сред всичките си приятели и моите близки, ще има много да взема!

Довършваме обеда си, отказваме кафето и излизаме навън. Времето е хладно и ветровито, а по небето се носят перести облачета. Докато вървим към хотел „Плаза“, Робин ми се усмихва.

— Напълно разбирам напрежението ти. Планирането на сватба в Ню Йорк е действително адски стресиращо! Някои от клиентите ми прекалено се… пренавиват, така да се каже.

Ама аз не планирам нюйоркска сватба! Аз планирам сватба в Оксшот! Ала всички тези мисли запазвам за себе си, като на глас изричам:

— Може би си права.

— Един от клиентите ми е особено взискателен — отбелязва тя и въздъхва дълбоко. — Но както често обичам да казвам, този бизнес е доста стресиращ. Аха! Ето ни и нас! Не е ли впечатляващо?!

Когато вдигам поглед към богатата фасада на хотел „Плаза“, съм принудена да призная, че изглежда действително забележително. Сградата се възправя насред площад „Плаза“ като сватбена торта, с така характерните си развети знамена над входа с колоните.

— Идвала ли си някога на сватба тук? — пита ме Робин.

— Не. Даже не съм влизала вътре.

— Така ли?! Е, ето, че вече влизаме — отсича Робин и ни повежда двете с Елинор нагоре по стълбите.

Минаваме покрай униформените портиери, после през въртящата се врата и се озоваваме в огромно фоайе с висок, орнаментиран таван, мраморен под и импозантни позлатени колони. Точно пред нас се вижда светъл кът, пълен с палми и решетки с увивни растения, където хората си пият кафето под звуците на арфата, а сервитьорите в сивите си униформи се носят забързано наоколо, понесли в ръце сребърни кафеници.

Е, ако трябва да бъда напълно честна, това също е доста впечатляващо.

— Оттук — казва Робин, хваща ме за ръка и ме повежда към заградена с въже стълба. Тя смъква въжето и ние поемаме по величественото стълбище, което ни отвежда към поредното импозантно мраморно фоайе. Накъдето и да се обърна, пред очите ми се възправят гипсови орнаменти, антики, тежки завеси, най-големият полилей, който някога съм виждала…

— А това е господин Фъргюсън — изпълнителен директор на кейтъринга.

Пред нас, като че ли от нищото, се е материализирал изтупан мъж с фрак. Той ми разтърсва ръката и ми се усмихва приятелски.

— Добре дошла в хотел „Плаза“, Ребека! Позволете ми да отбележа, че сте направили превъзходен избор! Нищо на света не може да се сравни със сватба в нашия хотел!

— Разбира се — изричам учтиво. — Е, хотелът ви наистина изглежда много приятно…

— Каквито и да са вашите фантазии, каквато и да е най-голямата ви мечта, ние ще сторим всичко, за да ви го осигурим! Не съм ли прав, Робин?

— Напълно! — кимва топло организаторката. — Не би могла да бъдеш в по-добри ръце!

— Какво ще кажете първо да погледнем Терасовидната зала? — намигва ми господин Фъргюсън. — Това е мястото, където ще се състои самото бракосъчетание. Надявам се, че ще ви хареса!

Обръщаме се кръгом и преминаваме мраморното фоайе, в другия край на което господин Фъргюсън разтваря огромни двойни врати, които ни отвеждат в невиждана зала, обградена от двете страни с тераса с бели перила. В единия край на залата се вижда мраморен фонтан, а в другия — стълби, отвеждащи към нещо като олтар. Навсякъде около мен се стрелкат забързани хора, подреждат цветя, драпират шифон и поставят позлатени столове под ъгъл, в изрядни редици върху дебелия шарен килим.

Боже!

Ама това всъщност е… доста хубаво!

Мътните го взели! То си е направо приказно!

— Имате голям късмет! — продължава да бъбри усмихнато господин Фъргюсън. — Точно тази събота имаме една сватба, така че можете да видите залата, така да се каже, в действие!