Свещена любов

– Напротив, нетърпелива съм да бъда с мъж. Обучена съм за това и искам да служа повече от всичко. Рейдж и Вишъс не се възползват от всички услуги, които предлагам, и е истинско бреме да стоиш неупотребена… – Очите й се върнаха обратно върху книгите. – Имам чувството, че съм поставена на някакъв рафт. Че в мен е вложена историята на живота ми, но си стоя непрочетена.

Боже, толкова добре му беше познато това чувство. Имаше усещането, че вечно чака нещата да се успокоят, да се сложи край на драмата, да може да поеме дълбоко дъх и да започне да живее. Каква ирония. Звучеше, сякаш Лейла се чувства по този начин, защото в живота й не се случваше нищо. Той се смяташе за непрочетен, защото прекалено много неща се бяха случили за много продължително време.

При всички случаи крайният резултат беше един и същ.

Никой от тях двамата не правеше повече от това, да оцелее някак през поредния ден.

Защо не се разплачеш, приятел , подигра се Магьосника.

Фюри отиде до пепелника и угаси цигарата.

– Кажи на Директрис, че не е нужно да ми праща повече никого.

Лейла закова поглед в него.

– Моля?

– Избирам теб.

Куин спря черния мерцедес пред къщата на Блей и паркира. Бяха чакали с часове в «Зироу Сам», като Джон периодически пишеше съобщения на Блей. След като все така не получаваха отговор, си тръгнаха от клуба и ето че бяха пред дома му.

– Искаш ли да ти отворя вратата? – попита сухо Куин, докато изключваше двигателя.

Джон го погледна.

– Ако кажа «да», ще го направиш ли?

– Не.

– Тогава при всички случаи искам да ми отвориш вратата.

– Майната ти. – Куин излезе от колата. – Съсипваш ми удоволствието.

Джон затвори вратата от своята страна и поклати глава.

– Радвам се, че си толкова манипулируемски.

– Няма такава дума.

– Не знаех, че делиш леглото си с Даниъл Уебстър. Ало? Гигантът?

Куин хвърли поглед към къщата. Можеше да чуе коментара на Блей: Искаш да кажеш речника Мериам‑Уебстър.

– Няма значение.

Двамата заобиколиха къщата и се насочиха към вратата, водеща в кухнята. Сградата беше голяма и тухлена, в колониален стил. Предната й фасада вдъхваше респект със своята официалност, но задната създаваше усещане за уют с извисяващите се от пода до тавана кухненски прозорци и с висящия железен фенер.

За първи път в живота си Куин почука и зачака да му отворят.

– Предполагам, двамата с Блей сте имали тежка разправия.

– О, не знам. Сид Вишъс например се е държал и по‑зле от мен.

Майката на Блей отвори вратата и както винаги изглеждаше като подобие на Мариан Кънингам от «Щастливи дни», като се започнеше от червената коса и се стигнеше до полата й. Тя беше въплъщение на всичко пухкаво, сърдечно и нежно у по‑красивия пол и докато се взираше в нея, Куин осъзна, че тя, а не неговата студена и кльощава майка, определяше стандартите му за жена.

Да… нямаше нищо лошо във флиртовете из баровете, но той би създал семейство с някоя като майката на Блей. Жена с качества. И би й останал верен до края на дните си.

В случай, разбира се, че се намереше някоя да го приеме.

Майката на Блей отстъпи назад, за да ги пусне да влязат.

– Знаеш, че е не е нужно да чукаш. – Тя погледна към веригата около врата на Куин, а после към новата татуировка на скулата му. После хвърли поглед към Джон и промърмори:

– Значи така кралят е оправил нещата?

– Да, госпожо – изписа Джон.

Тя се обърна към Куин, прегърна го и го притисна така силно към себе си, че костите му изпукаха. А той имаше нужда точно от това. В този миг пое дълбоко въздух за първи път от дни насам.

Тя прошепна:

– Щяхме да те задържим тук. Не трябваше да си отиваш.

– Не можех да ви причиня такова нещо.

– По‑силни сме, отколкото си мислиш – Тя го освободи от прегръдката си и кимна към задното стълбище. – Блей е горе.

Куин се намръщи при вида на опакования багаж до кухненската маса.

– Заминавате ли някъде?

– Трябва да се махнем от града. По‑голямата част от глимерата ще остане, но… след случилото се тук е прекалено опасно.

– Мъдро решение. – Куин затвори вратата на кухнята. – На север ли ще заминете?

– Бащата на Блей има нужда от почивка и тримата решихме да посетим някои роднини на юг.

Блей се появи в основата на стълбището. Скръсти ръце и кимна към Джон.

– Как си?

Джон го поздрави, а Куин не можеше да повярва, че приятелят му не е споменал нищо за напускане на града. Възможно ли беше да замине, без да каже къде или кога се кани да се върне?

То пък всъщност, намерил се кой да критикува.

Майката на Блей стисна ръката на Куин и прошепна:

– Радвам се, че се върна, преди да сме потеглили. – После продължи по‑високо: – Добре, почистих хладилника, а в килера няма нищо нетрайно. По‑добре да отида да извадя бижутата си от сейфа.

– Боже – изписа Джон, когато тя излезе от стаята, – колко време ще отсъствате?

– Не знам – отговори Блей. – Известно време.