Свещена любов

В последвалото дълго мълчание Джон не спираше да мести поглед от единия към другия. Най‑накрая изсумтя и изписа:

– Добре, това е тъпо. Какво се е случило между вас двамата?

– Нищо.

– Нищо – кимна Блей през рамо. – Вижте, трябва да се кача горе и да довърша опаковането на багажа…

Куин бързо го прекъсна.

– Да, и ние трябва да вървим.

– Не. – Джон отиде до стълбите. – Ще се качим с теб в стаята ти и ще изясним всичко още сега.

Когато Джон постави крак на първото стъпало, на Куин му се наложи да го последва заради новите си задължения, а Блей тръгна с тях, защото природата му не позволяваше да бъде лош домакин.

Когато се озоваха горе, Джон затвори вратата зад тях и сложи ръце на кръста си. Докато наблюдаваше ту единия, ту другия, той приличаше на родител, изправил се пред непокорните си деца и бъркотията, създадена от тях на пода.

Блей отиде до дрешника си и го отвори. Зърна отражението на Куин в огледалото в цял ръст и очите им се срещнаха за миг.

– Хубаво бижу имаш – отбеляза Блей, загледан във веригата, маркираща новия статут на Куин.

– Не е бижу.

– Не, не е. Радвам се за вас двамата. Наистина се радвам. – Той извади един анорак… което значеше, че семейството наистина щеше да пътува в «южна посока», но към Антарктика или пък щяха да отсъстват най‑малко до зимата.

Джон тропна с крак.

– Времето ни свършва, загубеняци.

– Съжалявам – промърмори Куин. – За казаното от мен в тунела.

– Казал си за това на Джон?

– Не.

Блей хвърли якето си в сака «Прада» и погледна към Джон.

– Той мисли, че го обичам. Че… съм влюбен в него.

Джон бавно отвори уста.

В стаята прозвуча смехът на Блей, който секна изведнъж, като че гърлото му се беше стегнало.

– Да, ако щеш, вярвай. Аз – влюбен в Куин, който ако не е вкиснат, е като разгонен пес и се държи като палячо. Но знаеш ли кое е най‑откаченото в тази история?

Куин се напрегна, когато Джон поклати глава.

Блей наведе поглед към сака си.

– Той е прав.

Джон се втрещи, все едно някой бе забил метален шип в крака му.

– Да – каза Блей. – Затова не ми се получаваше много добре с жените. Никоя от тях не може да се сравни с него. Нито пък някой друг мъж, между другото. Така че съм тотално прецакан. Но това не е негова работа, нито твоя.

Боже , помисли си Куин. Не беше ли това седмицата на откровенията!

– Съжалявам, Блей – каза той, защото не знаеше какво друго да направи.

– Да, сигурен съм, че е така. Това прави ситуацията толкова конфузна. – Блей взе якето си в ръка и метна сака «Прада» на рамо. – Но всичко е наред. Напускам града за известно време. При вас двамата нещата са се подредили. Това е страхотно. Сега трябва да тръгвам. След няколко дни ще ви напиша съобщение.

Куин беше готов да се обзаложи, че съобщението щеше да е адресирано до Джон.

По дяволите.

Блей се обърна.

– До скоро.

Когато най‑добрият му приятел в целия свят му обърна гръб и пое към вратата, Куин отвори уста и се помоли от там да излязат верните думи. Нямаше резултат и той се помоли от там изобщо да излезе нещо. Каквото и да е.

Изведнъж от долния етаж се разнесе силен писък.

Майката на Блей.

Тримата изхвърчаха от спалнята, като че вътре се беше задействала бомба, забързаха по коридора и се спуснаха надолу по стълбите. В кухнята установиха, че кошмарът на войната е влязъл в дома.

Лесъри. Двама. В семейния дом на Блей.

И единият от тях държеше здраво майка му през гърдите.

Блей нададе див вой, но Куин го спря, преди да се е втурнал напред.

– В гърлото иМ е опрян нож – просъска Куин. – Ще я нареже на филийки, без да се замисли.

Лесърът се усмихна, докато тътреше майката на Блей през кухнята навън от къщата към миниван, паркиран пред гаража.

Джон Матю се дематериализира извън полезрението на останалите, а от трапезарията се появи друг убиец.

Куин и Блей се хвърлиха в атака, като се заеха първо с този убиец, а после нападнаха още един, влязъл през задната врата.

Във вихъра на ръкопашния бой, опустошил кухнята, Куин се молеше Джон да е приел форма в отворения ван и да е поздравил натрапниците за добре дошли с два юмрука.

Моля те майката на Блей да не е попаднала насред битката.

Когато на вратата се появи още един лесър, Куин удари с глава онзи, с когото си разменяха юмруци, и хвана в ръка едно от чисто новите си блестящи четирийсет и пет милиметрови оръжия. Тикна дулото под брадичката на мръсника.

Изстрелът отнесе горната част на главата му и това даде достатъчно време на Куин да го прониже в сърцето с ножа, който носеше на кръста си.

Бум‑бум! Рез‑рез, ах, че весело е днес!

Когато съществото изчезна в проблясък от светлина, Куин нямаше време да спре и да се наслади на убийството на първия си лесър. Обърна се да провери как се справя Блей и беше шокиран до крайност. Двамата с баща му пердашеха наред, което беше изненада, защото бащата на Блей беше счетоводител.