Свещена любов

Мрачните очи на Зи не се откъсваха от тези на Джон. Джон не можеше да стори друго, освен да отвърне на погледа му.

– Не може да си е отишъл – с дрезгав глас продума Зи. – Не може…

44.

– За каква работа става дума? – попита мъжът със затворническите татуировки.

Леш се облакъти върху коленете си и погледна новия си най‑добър приятел в очите. Преминаването им от крещене на обиди и налитане на бой към фаза, в която се бяха сгушили като две котенца, бе свидетелство за голямата мощ на съблазняването. Първо налиташ от упор, за да установиш равенство. После показваш уважение. Накрая заговаряш за пари.

Другите двама – гангстерът с кърпата и чистникът с бръснатата глава и кубинките, се бяха примъкнали и също слушаха. Което беше друг елемент в стратегията на Леш – привлечи най‑наежения и другите ще го последват.

Леш се усмихна.

– Търся си охрана.

В погледа на татуирания се четеше низ от мръсни дела, свършени за дребни пари.

– Бар ли държиш?

– Не. – Той погледна към гангстера. – Може да се каже, че опира до контролиране на територия.

Гангстерът кимна, сякаш правилата на тази игра му бяха до болка ясни.

Татуираният скръсти ръце.

– Какво те кара да мислиш, че ще се хвана с теб? Че аз не те познавам.

Леш се облегна на стената.

– Просто реших, че ще искаш да изкараш малко кинти. Моя грешка.

Затвори очи, сякаш се канеше да спи, но чу гласове и мигом ги отвори. Един полицай водеше друг нарушител към арестантската килия.

Охо, я виж ти. Онзи тип с рокерското яке и орела от «Скриймърс».

Новодошлият беше вкаран вътре, а тримата печени от комитета по посрещането изпълниха ритуала със заплашителните погледи. Един от наркоманите вдигна очи и му прати лигава усмивка, като че с новия го свързваше делово познанство.

Интересно. Значи тоя тип беше дилър.

Мъжът с рокерското яке огледа групичката, кимна на Леш, за да покаже, че го е разпознал, и седна на другия край на пейката. Изглеждаше по‑скоро отегчен, отколкото уплашен.

Татуираният се наведе към Леш.

– Не съм казал, че не проявявам интерес.

Леш премести поглед към него.

– Как да те открия, за да уговорим условията?

– Знаеш ли «Мотори Бъс»?

– Автокъщата за употребявани «Харли Дейвидсън» на «Тремонт», нали?

– Да. Аз и брат ми сме собственици. Мотористи сме.

– Значи познаваш още хора, които биха могли да ми помогнат.

– Може би. Може би не.

– Как се казваш?

Татуираният присви очи. Посочи татуирания на ръката си лоурайдър[20] «Харли Дейвидсън».

– Наричай ме Лоу.

Гангстерът взе да потропва с крак, сякаш имаше да каже нещо, но Леш не бе готов за танго с главорез или скинхед. Още не. По‑безопасно беше да започне в малък мащаб. Надяваше се да прибави двама‑трима рокери към сбирщината на Обществото на лесърите. Ако се получеше, щеше да заработи с размах. Може би пак щеше да се остави да го арестуват.

– Оуенс – извика един полицай при вратата.

– До скоро – рече Леш на Лоу, гангстера, скинхеда и дилъра, а наркоманите остави да си разговарят с пода.

В кабинета той изчака, докато един полицай му обясняваше най‑подробно: «това са обвиненията срещу вас», «това е служебният телефонен номер на обществения защитник», «датата ви за явяване в съда е след шест седмици», «ако не се явите, гаранцията ви ще бъде задържана и ще бъде издадена заповед за арест» и прочие, и прочие.

Той се подписа на няколко пъти с името Лари Оуенс и беше пуснат в коридора, по който го водиха окован с белезници преди осем часа. В края на линолеума господин Д. седеше на пластмасов стол и когато се изправи, изглеждаше облекчен.

– Отиваме да ядем – заяви Леш, като се отправиха към изхода.

– Да, слушам.

Леш излезе през главния вход на участъка, твърде увлечен в мисли за нещата, които имаше да прави, за да се досети за часа. Когато слънцето го удари право в лицето, той отскочи назад с крясък и се блъсна в господин Д.

Покри лицето си и се втурна обратно към сградата.

Господин Д. го хвана над лакътя.

– Какво…

– Слънцето!

Леш почти беше влязъл обратно през вратата, когато осъзна… нищо не се случваше. Нямаше пламъци, големи огнени кълба, изгоряла плът.

Спря се… и се обърна към слънцето за пръв път в живота си.

– Толкова е ярко.

Вдигна лакът и засенчи очите си.

– Не бива да се гледа право към него.

– То е… топло.

Облегна се на каменната фасада на сградата и не можеше да повярва на топлината. Лъчите падаха върху него, проникваха в кожата, в мускулите му.

Никога преди не беше завиждал на човешките същества. Но ако беше знаел какво е усещането, открай време би хранил завист към тях.

– Добре ли сте? – попита господин Д.

– Да… да, добре съм.

Той затвори очи и остана така, като просто вдишваше и издишваше.

– Родителите ми никога не ме пускаха да излизам навън. Предполага се, че претрансите понасят слънчевата светлина до промяната им, но мама и татко никога не пожелаха да рискуват.

– Не мога да си представя да съм лишен от слънце.

След този момент и Леш вече не можеше да си го представи.

Вдигна брадичка, затвори очи за момент… и се закле да благодари на баща си следващия път, когато го види.

Това беше… великолепно.