Свещена любов

– Без да се засягаш, мислех, че шефът ти те е разкарал.

– Даден ми е един последен шанс да се покажа като добро момче. – Ангелът отправи остър поглед към чашата в ръцете на Рив. – Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.

– Дали ще можеш?

Ласитър понечи да пристъпи напред. Трез го последва като залепен за него.

– Без такива.

– Ще го изцеря, стига да ми позволиш да го докосна.

Трез свъси вежди и отвори уста, сякаш се канеше да прати ангела да се цери някъде вън от къщата.

– Почакай – спря го Рив.

По дяволите, чувстваше такава умора, болка и потиснатост. Не искаше да изпитва същото и след седмица.

– За какъв точно адрес говорим?

– На Братството.

– Ха! Дори да го знаех, а не го знам, не бих ти го казал.

– Имам нещо, което са изгубили.

Рив се канеше да се разсмее отново, когато симпатът у него застана нащрек. Ангелът беше гадняр, но беше напълно сериозен. По дяволите… Възможно ли бе да е истина? Дали не бе намерил…

– Да, точно така – обади се Ласитър. – Сега ще ми помогнеш ли да им помогна? В замяна, тъй като съм почтен, ще се погрижа за малкия ти проблем.

– И какъв ще да е този проблем?

– Нелечимата стафилококова инфекция на ръката ти. И фактът, че след още две излагания на скорпионската отрова те грози анафилактичен шок. – Ласитър поклати глава. – Няма да ти задавам въпроси. По нито един от двата пункта.

– Добре ли си? Обикновено си далеч по‑любопитен.

– Виж сега, ако държиш да споделиш…

– Хубаво де, действай, щом искаш. – Рив протегна съсипаната си ръка. – Ще направя каквото мога за теб, но не давам никакви обещания.

Ласитър отправи усмивка към Трез.

– И тъй, юнако, ще идеш ли да се разходиш нанякъде? Шефът ти даде съгласие…

– Той не ми е шеф.

– Аз не съм му шеф.

Ласитър наклони глава.

– Колегата ти тогава. А сега, би ли се дръпнал, за да не ми се пречкаш?

Трез оголи кучешките си зъби и два пъти щракна с челюсти – начинът на Сянката да каже на някого, че върви по тясна пътека на ръба на много висока канара. Но все пак се дръпна.

Ласитър пристъпи напред с подновено сияние.

Рив срещна очите му – сребристосиви и без зеници.

– Ако ми изиграеш номер, Трез така ще те подреди, че няма да могат да ти съберат парчетиите. Знаеш го какъв е.

– Знам, но само се хаби с еженето си. Не мога да вредя на праведните, така че си в безопасност.

Рив издаде подобен на лай смях.

– Така няма да го успокоиш.

Когато Ласитър се протегна и го докосна, ток прониза ръката на Рив и го накара да ахне. Когато чудотворното изцеление започна да се влива в него, той потрепери и се отпусна сред завивките си. О, Господи… Изтощението му изчезваше. Което означаваше, че болката, която не чувстваше, също се оттегля.

Ласитър промърмори с разкошния си глас:

– Няма за какво да се тревожиш. Праведните невинаги постъпват както е редно, но душите им остават чисти. В сърцевината си ти си неомърсен. Сега затвори очи, откачалко, ще светна като огън на открито.

Рив замижа и трябваше да извърне глава, когато взрив от чиста енергия се блъсна в тялото му. Беше като оргазъм при поети стероиди, мощна вълна, която го отнесе, разцепи го и той бавно се заспуска надолу сред порой от звезди.

Когато се върна в тялото си, изпусна дъха си продължително и остро.

Ласитър го пусна и потърка ръката си в торбестите джинси, с които беше облечен.

– А сега онова, което аз искам от теб.

– Няма да е лесно да се добера до тях.

– Кажи ми нещо, което не знам.

– Ще трябва първо да се уверя какво имаш.

– Той не е на желаното от него място.

– Не, естествено, щом е при теб. Но няма да бия барабана, преди да съм го видял с очите си.

Настана пауза. После Ласитър кимна.

– Добре. Ще се върна, щом се спусне нощта, и ще те отведа при него.

– Така вече е честно, ангел.

43.

Малко преди пукването на зората Фюри влезе в спалнята си и прибра в голяма брезентова чанта с кожени обшивки вещи от първа необходимост като хавлиена кърпа, айпода си, манерка, наркоманско оборудване, което включваше лъжица, запалка, спринцовка, колан и запасите му от червен дим.

Излезе от апартамента си и се отправи към коридора със статуите, като вървеше решително, сякаш имаше конкретна цел. Не искаше да е твърде близо до Бела и Зи, така че избра една от свободните стаи за гости, която беше край голямото стълбище. Като се вмъкна през вратата, едва не се върна обратно да търси друга – цветът на стените беше опушено лилаво, също като розите, които Кормия толкова обичаше.

Гласове на догени , минаващи по коридора, го накараха да си остане вътре.

Влезе в банята, затвори и нейната врата и намали осветлението, докато то помръкна като загасващ огън. Щорите се спуснаха за през деня. Той седна на мраморния под, облегна се на джакузито и извади нещата, които щеше да използва.

Реално погледнато, онова, което се канеше да направи, не беше кой знае какво.

Беше като потапяне в студена вода. Щом премине шокът, свикваш със средата.