Свещена любов

– С Лейла? Не. Стигнах само до преддверието, когато реших, че не мога да го направя. – Той поклати глава. – Просто няма да стане. Не мога да бъда с друга освен теб. Въпросът е какво да се направи сега. И за добро или лошо, знам отговора. Вярвам, че всичко това – той направи широк жест с ръка, сякаш обхващаше цялото Светилище – не може да продължи повече съществуването си. Тази система, този начин на живот не функционира. Права си, не опира само до нас, а до всички. Не функционира за никого.

Когато осъзна думите му, тя се замисли за ролята си спрямо расата, от която беше част. Замисли се за ширналите се бели морави, за белите сгради и за белите роби.

Фюри поклати глава.

– Някога Избраниците са били двеста, нали? По времето, когато е имало трийсет – четирийсет братя, така ли е? – Тя кимна и той се втренчи в забързаните води на потока. – А колко са останали сега? Не само Обществото на лесърите ни убива, а тези проклети правила, по които живеем. Та Избраниците не са защитени тук, а са в затвор. Те са жертви. Дори и да не ме бе харесала, нямаше да има значение. Пак щеше да си принудена да правиш секс с мен, а това е жестоко. Ти и сестрите сте тук в капан, за да служите на една традиция, в която кой знае колко от вас вярват. Живот на Избраница… Въобще не става дума за избор. Никоя от вас не е имала такъв. Вземи себе си, ти не искаш да си тук. Върна се само защото не можеше да идеш другаде, нали?

Три думи излязоха от устата й, три невъзможни думи, които промениха всичко.

– Да, така е.

Кормия повдигна леко робата си и я остави пак да падне, замислена за пергамента, който лежеше на пода в Храма на уединението, онзи със скиците на сгради върху него, онзи, който не знаеше къде да сложи.

Сега тя беше тази, която поклати глава.

– Не бях и подозирала доколко не се познавам, докато не отидох в Далечната страна. Вярвам, че и с другите е така. Сигурно и те… не може аз единствена да съм със скрити дарби и неподозирани интереси. – Тя взе да крачи из банята. – Едва ли има някоя сред нас, която да не се чувства провалена, та макар и само заради силния натиск да се придава на всичко някаква върховна и абсолютна важност. Една малка грешка, била тя неправилно изписана дума, или фалшива нота при пеене, или сбъркан бод във везбата, и се чувстваш, сякаш си разочаровала цялата раса. – Тя вече беше неспособна да спре думите, които се изливаха от устата й. – Ти си много прав. Това не функционира. Предназначението ни е да служим на Скрайб Върджин, но сигурно има начин да се прави това, като уважаваме и себе си. – Кормия погледна Фюри. – Ако ние сме нейните избрани чеда, не означава ли това, че тя иска най‑доброто за нас? Не е ли това, което родителите желаят за децата си? А нима това… – Тя се завъртя и огледа вездесъщата задушаваща белота на банята. – А нима това е най‑доброто? За повечето от нас е по‑скоро дълбоко замразяване, а не живот. Животът за нас е спрял, макар и да се движим. Как тогава това ще е най‑доброто за нас?

Фюри смръщи вежди.

– Не е. В никой случай не е, по дяволите.

Той смачка дългата кърпа и я запрати на мраморния под. После грабна медальона на Примейл и го отскубна от шията си.

Той щеше да се оттегли , помисли си тя, едновременно обнадеждена и разтревожена за бъдещето. Той щеше да се оттегли…

Фюри вдигна тежкото златно украшение, залюля го на верижката и дъхът й спря. В изражението му се четеше решимост и мощ, не безотговорност. Светлината в очите му беше на собственик и водач, не на малодушен хитрец. Застанал пред нея, той въплъщаваше целия пейзаж на Светилището, всички сгради, земята, въздуха, водата. Той беше не просто от този свят, а беше самият свят.

След като цял живот бе наблюдавала развитието на историята в купа с вода, Кормия осъзна, докато гледаше сваления медальон, че за пръв път вижда историята да се твори пред очите й, на живо.

Нищо никога вече нямаше да е същото.

С този символ на поста му, люлеещ се под стиснатия му юмрук, Фюри обяви с плътен и суров глас:

– Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!

49.

В околностите на Колдуел, в приятната лятна нощ, Братството се беше събрало под пищната луна в пълно недоумение за онова, което предстоеше да се случи. Когато ескалейдът спря до плътно разположената им група, Джон бе смаян, че е сред тях. Освободи колана си и слезе, а през това време Рейдж угаси двигателя. Блей и Куин го настигнаха и тримата, рамо до рамо, се приближиха до братята.

Пред тях се простираше поляна до редицата борове отвъд, а тревата беше изпъстрена с туфи иглика и тук‑там белееща се млечка.

Вишъс запали една от своите ръчно свити цигари и се разнесе аромат на турски тютюн.

– Проклетникът закъснява.

– Кротко, Ви – полугласно рече Рот. – Да не взема аз да те успокоя, ако не можеш да мируваш.

– Гадняр. Не ти, той.

– Бъч, усмири приятелчето си, преди да съм го фраснал с някой боров клон.