Свещена любов

– Бих могъл да се закълна…

– Веднага.

Когато се дематериализираха обратно в двора на имението, Джон си каза, че приятелят му вероятно беше прав. Може би трябваше да хапне малко и…

Но така и не влязоха в къщата. В момента на пристигането им братята наизскачаха един по един през голямата двойна врата. Общият брой на оръжието им бе колкото за цяло военно формирование.

Рот впери суров поглед към Джон и Куин.

– Качвайте се в ескалейда с Рейдж и Блей. Освен ако не ви трябват още муниции.

Двамата поклатиха глава и кралят се дематериализира заедно с Вишъс, Бъч и Зейдист.

Когато се качиха в колата, Джон се обърна към Блей, стиснал в ръка пушка, и го попита със знаци:

– Какво става?

Рейдж натисна газта. Когато тежката кола с рев се изстреля от двора, братът изрече сухо:

– Посети ни стар приятел и враг. От онези, дето искаш да не ги зърваш никога вече.

Очевидно това беше темата на вечерта.

48.

Сънят… халюцинацията… каквото и да беше… усещаше я като действителност. Абсолютна неподправена реалност.

Застанал в обраслата градина на семейния си дом в Древната страна под ярката пълна луна, Фюри посегна към лицето на третата статуя и освободи от бръшляна очите, носа и устата на мъжа, който с такава гордост държеше в ръце малкото си.

Фюри вече беше изпечен професионалист в рязането и след като приложи фокуса с ножиците, хвърли още един наръч оплетени клонки върху платнището, постлано на земята до краката му.

– Ето го – прошепна той. – Ето… го…

Статуята имаше дълга коса като неговата и дълбоко разположени очи също като неговите, но сияйното щастие по лицето не беше негово. Нито пък малкото, сгушено в ръцете му. И все пак, имаше обещание за освобождение, тъй че Фюри продължи да реже оплетените клонки на бръшляна.

Когато приключи, мраморът долу бе отрупан с накъсана зеленина и статуята се извисяваше в цялото си безспорно величие.

Мъж в силата си, прегърнал своето малко дете.

Фюри погледна през рамо.

– Как ти се струва?

Гласът на Кормия прозвуча стерео, идеше като че отвсякъде около него, макар да стоеше редом до него.

– Мисля, че е много красив.

Фюри й се усмихна, видял върху лицето й цялата любов, която изпитваше в сърцето си към нея.

– Остана още една.

Тя посочи с ръка.

– Погледни, последната е почистена вече.

И наистина, по последната статуя нямаше нито бръшлян, нито някаква следа от запуснатост. Мъжът беше вече стар, седнал с жезъл в ръце. Лицето му все още беше красиво, но не с младежка хубост, а със струящата от него мъдрост. Зад него имаше висока силна фигура – детето, което някога бе държал в ръце.

Цикълът беше завършен.

И бурените ги нямаше вече.

Фюри отново погледна към третата статуя. Тя също като по вълшебство беше чиста, такива бяха и бебето, и юношата.

Цялата градина бе почистена и подредена, и лежеше в покой през топлата ароматна нощ в пълния си разцвет. Плодните дръвчета около статуите бяха натежали от ябълки и круши, пътеките бяха спретнато оградени с подрязан чимшир. В лехите цветята растяха в пъстър безпорядък, както е прието в добрата английска градина.

Обърна се към къщата. Капаците, които преди висяха накриво на пантите си, сега бяха изправени, дупките в покрива ги нямаше. Пукнатините по мазилката бяха изчезнали и тя бе гладка, всички стъкла по прозорците бяха непокътнати. Отишли си бяха и гнилите листа от терасата, както и разкъртените участъци, където се бе събирала дъждовна вода. Сега терасата отново бе идеално равна. Между плетените маси и столове грееха белите и червени цветове на красиво аранжирани саксии с мушкато и петунии.

През прозорците на дневната забеляза някой да се движи… Възможно ли бе? Да, точно така.

Майка му. Баща му.

Двамата се появиха в полезрението му и също като статуите бяха възкресени. Майка му, с нейните жълти очи, руса коса и съвършено лице… Баща му – тъмнокос, с ясен поглед и приветлива усмивка.

Бяха… невъзможно красиви, неговият Свещен Граал.

– Иди при тях – подкани го Кормия.

Фюри се качи на терасата. Бялата му роба беше чиста въпреки всичката работа, която беше свършил. Приближи се до родителите си бавно, изпълнен с боязън да не прогони видението.

– Мамен? – прошепна той.

Майка му допря връхчетата на пръстите си до стъклото от своята страна.

Фюри протегна ръка и допря длан точно на същото място. В същия миг почувства топлината на нейната ръка да струи през стъклото.

Баща му се усмихна и устните му се раздвижиха в думи.

– Какво? – попита Фюри.

– Толкова сме горди с теб… синко.

Фюри стисна здраво очи. За пръв път някой от тях го наричаше така.

Гласът на баща му продължи:

– Вече можеш да вървиш. Сега сме добре тук. Ти оправи… всичко.

Фюри ги погледна.

– Сигурни ли сте?

И двамата кимнаха. Тогава през блестящото чисто стъкло долетя гласът на майка му:

– Сега иди и живей, синко. Върви… живей своя живот, не нашия. Ние сме добре тук.