Свещена любов

Извади телефона си, за да повика обратно господин Д., но после се разколеба и се загледа в пръстена. Златото вече светеше така ярко, та той се чудеше как не му стопява пръста.

Неговият баща. Неговият баща .

Мъртъвците тук не му бяха никакви.

Беше постъпил правилно.

Леш мина през стаята на иконома и оттам влезе в трапезарията. На светлината на пръстена си се взря в хората, които бе мислил за свои родители. Както се казва, истината беше в лъжата. Цял живот му се бе налагало да крие истинската си природа, да маскира злото у себе си. Понякога то излизаше наяве в кратки проблясъци, но сърцевината му, неговата движеща сила, оставаше дълбоко скрита.

Сега беше свободен.

Взрян в труповете пред себе си, внезапно се почувства лишен от всякакви чувства. Сякаш ги виждаше на плакати във фоайето на кино, със съответната емоция ги възприемаше и съзнанието му.

Тоест, с нулева емоция.

Докосна кучешката каишка на врата си и се почувства глупаво заради тъпите чувства, накарали го да я вземе. Изкушаваше се да я смъкне, но не… Животното, за което му напомняше, беше силно, жестоко и могъщо.

Така че каишката беше символ, не от сантиментални чувства я носеше на врата си.

Ама че гадно миришеха мъртвите.

Леш отиде във фоайето и реши, че мраморният под напълно го устройва за среща с истинския му баща. Седна, подвил крака под себе си, и се почувства като идиот в тази си поза. Затвори очи, нямаше търпение да приключи с това, да си вземе ключовете за…

Някакво жужене измести тишината в къщата, но не идваше от конкретна посока.

Леш отвори очи. Тук ли щеше да дойде баща му? Или щеше да го отведе другаде?

Появило се изневиделица течение се завихри около него и замъгли зрението му. Или пък замъгли онова, което го обкръжаваше. Ала в средата на вихрушката той беше стабилен като скала, обзет от странна увереност. Бащата никога не би навредил на сина си. Злото си беше зло, но кръвната връзка между него и баща му означаваше, че той самият е Омега.

А ако ще и само от лична заинтересованост, Омега не би посегнал на себе си.

Точно когато Леш щеше да бъде отнесен, когато течението за малко да погълне материалното му тяло, той вдигна очи.

На стълбите срещу него стоеше Джон Матю.

47.

– Сестро – чу се остър шепот пред вратата на храма. – Сестро.

Кормия вдигна очи от пергамента, върху който описваше видените сцени как Примейлът спасява цивилни.

– Лейла?

– Примейлът е болен. Вика те.

Кормия изпусна перото и се втурна към вратата. Отвори я със замах и се втренчи в бледото тревожно лице на своята сестра.

– Болен?

– На легло е, трепери от студ. Наистина никак не е добре. Дълго време не ми позволяваше да му помогна. Като изгуби съзнание, го извлякох от преддверието.

Кормия вдигна качулката на робата си.

– Дали другите…

– Сестрите ни се хранят в трапезарията в момента. Всички са там. Няма кой да те види.

Кормия забързано излезе от Храма на уединението, но бе заслепена от ярката светлина на Светилището. Улови ръката на Лейла, докато очите й привикнат, и двете затичаха към Храма на Примейла.

Кормия нахълта през златната врата и отмести драперията встрани.

Примейлът лежеше на леглото само по коприненото долнище на ритуалното си облекло. Кожата му имаше нездрав блясък и бе покрита с капчици пот. Разтърсвано от треперене, едрото му тяло изглеждаше ужасно крехко.

– Кормия? – промълви той и протегна тресяща се ръка.

Тя отиде до него и свали качулката си.

– Тук съм.

Той се напрегна при звука на гласа й, но тя докосна връхчетата на пръстите му и той се успокои.

Мили боже, целият гореше.

– Какво ти има? – попита тя и седна до него.

– Мммм… миссс… мисссля, че е детоксикация.

– Детоксикация?

– Нннне… ддрогата… ннне… от дддрогата…

Тя едва го разбираше какво казва, но някак си усети, че в никакъв случай не биваше да му предлага някоя от ръчно свитите цигари, които той постоянно пушеше.

– Мога ли да те облекча по някакъв начин? – Когато той започна да облизва сухите си устни, тя попита: – Искаш ли малко вода?

– Аз ще донеса – каза Лейла и тръгна към банята.

– Благодаря, сестро. – Кормия добави през рамо: – Донеси и кърпи.

– Добре.

Лейла изчезна зад някаква завеса, а Фюри затвори очи и взе да върти главата си наляво и надясно върху възглавницата и заговори насечено:

– Градината… градината е пълна с бурени… О, боже, бръшлянът… навсякъде е… статуите са покрити с него.

Лейла се върна с кана, купичка и няколко бели кърпи, а Кормия й каза:

– Благодаря. А сега, моля те, остави ни, сестро.

Имаше чувството, че нещата много ще се влошат и че Фюри не би искал да бъде виждан от други в това си състояние на бълнуване.

Лейла се поклони.

– Какво да кажа на Избраниците, като се появя на храненето?

– Кажи им, че той си почива след сношението ви и че е помолил да бъде оставен сам. Аз ще се погрижа за него.

– Кога да се върна?

– Скоро ли започва цикълът за сън?

– След молитвата Тидех.

– Да, вярно. Върни се, след като всички си легнат. Ако не се подобри… ще се наложи да отида до Далечната страна, за да доведа доктор Джейн, и ти ще трябва да останеш с него.

– Кого да доведеш?