Свещена любов

Зейдист му хвърли поглед през рамо.

– Искаш ли да останеш тук, Джон?

Джон кимна и братът каза:

– Така си и помислих. И аз настръхнах, като я видях. Куин, стой с него.

Зейдист прекоси моравата в мрака и отиде да провери вратите и прозорците. Когато се скри зад сградата, Куин се обърна към Джон:

– Какво те притесни?

Джон сви рамене.

– Някога живеех в подобна къща.

– Охо, живял си нашироко като човек.

– Беше след това.

– О, имаш предвид с… Ясно.

Господи, строителят сигурно беше един и същ, защото фасадата и разположението на стаите бяха почти идентични. Като гледаше към прозорците, се замисли за своята спалня. Беше с тъмносин интериор, модерни линии и плъзгаща се стъклена врата. Дрешникът беше празен при пристигането му, но бързо бе напълнен с първите нови дрехи, които някога бе имал.

Спомените заприиждаха, спомени за първото им хранене заедно, когато Тор и Уелси го прибраха. Мексиканска храна. Тя беше приготвила мексиканска храна и беше сервирала на масата големи плата с енчилада и кесадия. Тогава беше още претранс с твърде капризен стомах и се чувстваше засрамен, задето само може да чопли в чинията си.

Но ето че Уелси бе сложила пред него купичка бял ориз с джинджифилов сос.

Когато тя седна на стола си, той заплака, дребното му тяло се сгърчи и той се разрева заради тази проява на доброта. След като цял живот се бе чувствал различен, изневиделица се бе озовал в семейство, което разбираше какво му е нужно и му го даваше с обич.

Това бе то да си родител, нали? Познават те по‑добре, отколкото сам се познаваш, и се грижат за теб, когато ти не можеш да го правиш.

Зейдист се върна при тях.

– Празна и необрана. Следващата къща?

Куин погледна списъка.

– «Истърли Корт» 425…

В този момент телефонът на Зи тихо зазвъня. Той се намръщи, като видя номера, после го долепи до ухото си.

– Какво става, Рив?

Джон отново се загледа в къщата, но бързо насочи очи към Зи, когато братът каза:

– Какво? Занасяш ли ме? Къде се е появил? – Последва дълга пауза. – Ама ти сериозно ли? Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен? – Когато разговорът приключи, Зи остана втренчен в телефона. – Трябва да се прибера веднага. По дяволите.

– Какво се е случило? – попита с жестове Джон.

– Можете ли да поемете следващите три адреса? – Джон кимна, а братът му отправи странен поглед. – Дръж си телефона подръка, синко. Чуваш ли?

Джон отново кимна и Зи изчезна.

– Добре де, каквото и да е, очевидно не е наша работа – заключи Куин, сгъна списъка и го прибра в джоба на джинсите си. – Тръгваме ли?

Джон хвърли още един поглед към къщата. След миг изписа със знаци:

– Съжалявам за родителите ти.

Отговорът на Куин не дойде веднага.

– Благодаря.

– Моите много ми липсват.

– Мислех, че си сирак.

– За известно време не бях.

Настъпи дълго мълчание. После Куин каза:

– Хайде, Джон, да се махаме оттук, трябва да проверим дома на «Истърли».

Джон се замисли за миг.

– Нали не възразяваш първо да се отбием на едно друго място? Не е далеч.

– Разбира се. Къде?

– Искам да идем в къщата на Леш.

– Защо?

– Не знам. Просто ми се ще да видя мястото, където започна всичко. Искам също да огледам стаята му.

– Но как ще влезем вътре?

– Ако капаците още са на автоматичен режим, ще са вдигнати и може да се дематериализираме през стъклото.

– Ами… По дяволите, щом искаш, отиваме.

Двамата се дематериализираха в страничния двор на къщата в стил «Тюдор». Капаците бяха вдигнати за през нощта и след миг двамата стояха в дневната.

Миризмата беше толкова лоша, та на Джон му се струваше, че някой е пъхнал стоманена вата в носа му и я е заврял чак до мозъка му.

Закри с длан устата и носа си и се закашля.

– Мамка му – рече Куин и направи същото.

Двамата погледнаха надолу. Целият килим и канапето бяха оплескани с кръв. Петната бяха засъхнали и покафенели.

Тръгнаха по следите, които водеха навън във фоайето.

– О, Господи…

Джон вдигна глава. През красивата арка към трапезарията се откриваше сцена, като че излязла от филм на Роб Зомби. Труповете на майката и бащата на Леш бяха настанени на столове, без съмнение на обичайните им места на масата, която бе красиво подредена за хранене. Цветът им беше като на тротоарна настилка – матирано бледосиво, а скъпите им дрехи бяха като парцали, оплескани в кафяво.

Имаше рояци мухи.

– Да знаеш, тия лесъри наистина са извратени.

Джон преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му, и продължи напред.

– Наистина ли държиш да ги погледнеш отблизо, приятел?

Като надникна в стаята, Джон се насили да пренебрегне ужаса и да запечата подробностите. Платото с печено пиле имаше кървави следи по ръба.

Убиецът го бе поставил на масата. Най‑вероятно, след като бе аранжирал труповете.