Свещена любов

– Върви с мир – промълви тихо. – И пак така се върни. Макар и да не мога да бъда с теб, никога няма да ти откажа компанията си.

Фюри изкачваше хълма към Храма на Примейла с чувството, че кракът му е окован във вериги. Вериги и бодлива тел.

Господи, не стига, че чувствата го смазваха, а и истинското му стъпало и глезенът горяха, сякаш бе стъпил в кофа с киселина за акумулатор. Не беше вярвал, че някога ще е благодарен, задето му липсва един крак, та поне не се налагаше да търпи тази гадост в стерео вариант.

Двойната врата на Храма на Примейла беше затворена и когато отвори едната, долови аромата на билки и цветя. Влезе вътре и спря в преддверието, като усещаше присъствието на Лейла в съседната главна зала. Знаеше, че и тя ще е като Кормия – легнала на леглото, закрита от талази бяла тъкан, спускащи се от тавана до под шията й, така че само тялото й да се вижда.

Втренчи се в белите мраморни стъпала, водещи към изобилната драперия, която трябваше да отмести встрани, за да стигне до Лейла. Стъпалата бяха три. Три стъпала нагоре и после щеше да е в откритата зала.

Фюри се завъртя и седна на стъпалата.

Имаше особено усещане в главата, може би защото не беше пушил някъде около дванайсет часа. Особено… в смисъл, чувстваше я необичайно ясна. Господи, та той беше с бистър ум. И като страничен ефект от яснотата, в съзнанието му заговори нов глас. Различен, не онзи на Магьосника.

Беше неговият собствен глас. За пръв път от толкова дълго време, за малко да не го разпознае.

Това е нередно.

Той трепна и потърка прасеца, който все още имаше. Паренето сякаш се вдигаше нагоре от глезена му, но поне масажирането облекчаваше малко мускула му.

Това е нередно.

Трудно беше да не се съгласи със себе си. Цял живот беше живял за другите. За близнака си. За Братството. За расата. А цялата история с Примейла беше част от същата пиеса. Прекарал беше целия си живот в опит да бъде герой, а сега не само се жертваше, а жертваше и Кормия.

Помисли си за нея, самичка в онази стая с разните купи с вода, пера за писане и късове пергамент. После я видя притисната до тялото му, топла и жива.

Не , каза вътрешният му глас. Няма да направя това.

– Няма да направя това – изрече той, като разтъркваше и двете си бедра.

– Ваша светлост? – чу се гласът на Лейла от другата страна на драперията.

Той се канеше да й отговори, когато паренето прониза като вихрушка цялото му тяло, превзе го, изяждаше го жив, поглъщаше всеки сантиметър от него. С треперещи ръце се опита да се задържи да не падне назад, а стомахът му се сви на буца.

В гърлото му избълбука задавен звук и той трябваше да напрегне всички сили, за да си поеме дъх.

– Ваша светлост? – Гласът на Лейла звучеше разтревожено… и по‑отблизо.

Но нямаше как да й отговори. Внезапно цялото му тяло се превърна в снежна топка, вътрешностите му се тресяха и искряха от болка.

Но какво ставаше…

Делириум тременс , помисли си. Беше станал жертва на проклетия делириум тременс, защото за пръв път от кажи‑речи двеста години в организма му нямаше червен дим.

Знаеше, че има два избора – да се прехвърли мигом в Другата страна, да намери някой дилър, не Ривендж, и да държи наркоманския кабел включен. Или пък да лапне дулото.

И всичко да свърши.

Магьосника проблесна в съзнанието му, стоеше на преден план в пустошта. Приятел, не би успял, знаеш го добре. Защо въобще да се опитваш?

Завладя го напън за повръщане. По дяволите, чувстваше се така, сякаш умираше. Наистина.

Трябва само да се върнеш в света и да вземеш онова, което ти е нужно. Можеш да се почувстваш по‑добре само с едно щракване на запалката. Това е всичко. И ще прогониш всички тези усещания.

Треперенето беше много мъчително. Зъбите му затракаха като кубчета лед в чаша.

Можеш да прекратиш това. Достатъчно е да си запалиш.

– Веднъж ме излъга вече. Каза, че мога да се отърва от теб, а въобще не си се махнал.

Та какво толкова е една дребна лъжа между приятели?

Фюри си припомни банята на виолетовата стая и онова, което беше направил там.

– Тя променя всичко.

Магьосника започваше да се ядосва, а тялото на Фюри беше като в шейкър. Той опъна крака, легна на хладния мраморен под в преддверието и се приготви за пътуване в нищото.

– По дяволите – рече, като се остави на течението. – Това ще е гадно.

46.

Джон и Куин бяха на няколко метра зад Зейдист и тримата се приближаваха към ниска модерна къща. Тя беше шеста поред в списъка им от имоти, които предстояха да бъдат атакувани. Спряха се в сенките на двете дървета в началото на моравата.

Застанал там, Джон усети да го полазват тръпки. Елегантната едноетажна къща беше почти като онази, която бе обитавал за толкова кратко време с Тор и Уелси.