Свещена любов

– Да се качим в стаята на Леш.

Качването си беше направо страшно, защото бяха сами в къщата… но не съвсем. Мъртвите долу изпълваха въздуха с нещо, близко до звук. А и вонята последва Джон и Куин нагоре по стълбите.

– Бърлогата му е на третия етаж – каза Куин, като стигнаха до площадката на втория етаж.

Влязоха в стаята на Леш, където атмосферата не беше толкова впечатляваща в сравнение със стъписващата дневна. Легло. Бюро. Музикална уредба. Компютър. Телевизор.

Писалище.

Джон се приближи и видя чекмеджето с кървавите отпечатъци. Бяха твърде размазани, за да се прецени дали е оставен разпознаваем пръстов отпечатък. Взе напосоки една фланелка и я използва да отвори чекмеджето, защото така беше виждал да правят във филмите по телевизията. Вътре имаше още размазани кървави следи.

Внезапно сърцето му застина и той се наведе, за да погледне по‑отблизо. Имаше един особено ясен отпечатък в ъгъла на кутийка от часовник, марка «Джейкъб и Ко».

Подсвирна, за да привлече вниманието на Куин.

– Лесърите оставят ли пръстови отпечатъци?

– Ако влязат в контакт с нещо, разбира се.

– Имам предвид истински отпечатъци, не просто петна, а пръстови отпечатъци с линии.

– Да, оставят. – Куин се приближи. – Какво гледаш?

Джон му посочи кутийката. В ъгъла й имаше идеален отпечатък от палец… но без никакви линии. Отпечатък, какъвто би оставил вампир.

– Не мислиш ли, че…

– Не. Няма начин. Никога не са привличали вампир в редиците си.

Джон извади телефона си и направи снимка. После размисли, взе самата кутийка и я пъхна в якето си.

– Приключихме ли? – попита Куин. – Зарадвай ме и кажи «да».

– Аз просто… – Джон се поколеба. – Имам нужда да остана още малко.

– Добре, но тогава аз отивам да огледам спалните на втория етаж. Не мога… Не мога да остана повече тук.

Джон кимна и Куин излезе. Налегнаха го угризения. Въобще дори не биваше да го моли да идват тук.

Да… защото наистина беше гадно да стоят сред вещите на Леш, сякаш той още беше жив.

В другия край на града, седнал зад кормилото на Фокуса, Леш никак не беше доволен. Колата беше абсолютен боклук, въобще не можеше да вдигне прилична скорост.

– Трябва да си вземем по‑добър автомобил.

На седалката до шофьора господин Д. проверяваше пистолета си и тънките му пръсти обхождаха корпуса.

– Да… Имам да кажа нещо по въпроса.

– Какво?

– Мисля, че трябва да изчакаме, докато дойдат парите от плячката.

– Как така?

– Взех банковите извлечения от последния ни водач, господин Х. Бяха в жилището му. В сметката няма купища пари.

– Дай дефиниция на «няма купища пари».

– Ами, на практика няма нищо. Не знам къде са отишли парите, нито кой ги е изтеглил. Останали са само някакви си пет хиляди.

– Пет? Ти майтапиш ли се с мен? – Леш дръпна крака си от педала за газта. Което бе като да изключиш животоподдържащите системи на някой вегетиращ.

Нямаха пари? Но как така? Та той беше нещо като Принца на мрака. И целият капитал на армията му беше пет бона?

То се знае, разполагаше с парите на мъртвото си семейство, но колкото и солидна да бе сумата, с нея не можеше да води война.

– Да му се не види… Връщам се в старата си къща. Няма да карам повече тая разнебитена таратайка.

Да, вече въобще не искаше да знае за мама и татко. Трябваше му нова кола, и то спешно, а в гаража на къщата в стил «Тюдор» бе паркиран лъскав мерцедес. Щеше да се метне в него и да го кара навсякъде, без да чувства грам вина.

Майната им на всички вампири.

Когато направи десен завой и се насочи към квартала си, усети гадене в стомаха. Само че той нямаше да влиза в къщата, така че нямаше да види труповете, ако изобщо те още бяха там, където ги остави…

И все пак щеше да му се наложи да се качи горе за ключовете.

Все едно. Време му беше вече да порасне, по дяволите.

Десет минути по‑късно Леш спря пред гаражите отзад и излезе от колата.

– Откарай я във фермерската къща. Ще се видим там.

– Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам тук?

Леш се намръщи и погледна ръката си. Пръстенът, който Омега му беше дал предишната вечер, се затопляше и започваше да свети.

– Виждам, че господарят ви вика – каза господин Д. и се надигна от седалката.

– Да. – По дяволите. – Как действа това?

– Трябва да отидете на някое уединено място. Кротувайте там и той ще дойде при вас или ще ви вземе при него.

Леш вдигна поглед към семейния си дом и реши, че той ще свърши работа.

– Ще се видим във фермерската къща. А после ще ме заведеш в бунгалото, където са документите.

– Слушам.

Господин Д. докосна ръба на каубойската си шапка и седна зад волана.

Фокусът потегли надолу по алеята, а Леш влезе в къщата през кухнята. В къщата миришеше много лошо, вонята на смърт и разложение беше толкова тежка, че с нож да я режеш.

Негово дело беше , помисли си. Той бе отговорен за онова, което смърдеше така в красивата къща.