Свещена любов

– Лечителка. Върви. Веднага. Възхвалявай достойнствата на тялото му и покажи задоволство от статута си. Направи го шумно. – Кормия приглади косата на Фюри назад. – Колкото си по‑шумна, по‑добре е за него.

– Както ти е угодно. Пак ще дойда.

Кормия изчака Лейла да излезе, после се опита да му даде да пие. Но той въобще не беше на себе си, за да поеме и глътка, неспособен да се фокусира върху онова, което бе долепила до устните му. Тя се предаде, намокри една кърпа и я допря до лицето му.

Трескавите очи на Фюри се отвориха и се заковаха в нея, докато тя попиваше потта от челото му.

– Градината… е пълна с бурени – настойчиво изрече той. – Пълна с бурени.

– Шшшт… – Тя отново натопи кърпата във водата, за да я охлади. – Всичко е наред.

Той изстена отчаяно:

– Не, покрил ги е изцяло. Статуите… Няма ги… Мен ме няма.

Ужасът във втренчените жълти очи смрази кръвта й. Той халюцинираше, очевидно не беше на себе си, но онова, което виждаше, бе съвсем реално за него. С всяка секунда го обземаше все по‑силна възбуда, тялото му се гърчеше и извиваше върху белите чаршафи.

– Бръшлянът… О, Господи, бръшлянът идва за мен… по цялата ми кожа е…

– Шшшт… – Може би нямаше да успее да се справи с това сама. Може би… Освен ако съзнанието му не беше проблемът, тогава… – Фюри, чуй ме. Ако бръшлянът покрива всичко, ще го разчистим.

Треперенето му намаля, погледът му се фокусира донякъде.

– Ще… можем ли?

Тя си помисли за косачките, които беше виждала в Далечната страна.

– Да, ще се отървем от него.

– Не… не можем. Той ще победи… ще победи…

Тя се наведе право срещу лицето му.

– Кой го казва?

Властният й глас изглежда прикова вниманието му.

– Кажи ми сега, откъде да започнем да го разчистваме?

Той започна да клати глава, но тя стисна здраво брадичката му.

– Откъде да започнем?

Той примигна от заповедния й тон.

– Ааа… най‑зле е при статуите на четирите етапа от живота…

– Добре. Значи първо там отиваме. – Опита се да си представи четирите статуи. Детство, юношество, зряла възраст и старост. – Започваме с бебето. Какви сечива да използваме?

Примейлът затвори очи.

– Ножиците. Ще използваме ножиците.

– И какво да направим с ножиците?

– Бръшлянът… всички статуи са обрасли в бръшлян. Вече… не се виждат лицата им. Той… задушава статуите. Те не са свободни… не могат да виждат… – Примейлът заплака. – О, Господи, вече нищо не виждам. Открай време нищо не виждам… заради бурените в тази градина.

– Съсредоточи се. Чуй ме… ще променим това. Заедно ще го променим. – Кормия хвана ръката му и я притисна към устните си. – Имаме ножици, заедно ще изрежем бръшляна. Започваме от статуята на детето. – Тя се окуражи, тъй като Фюри пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше за сериозно усилие. – Аз ще отделя бръшляна от лицето на малкото, а ти ще го изрежеш. Виждаш ли ме?

– Да…

– Виждаш ли себе си?

– Да.

– Добре. Сега искам да отрежеш клонката бръшлян, която държа. Направи го. Сега.

– Да… Ще го направя… Правя го.

– Пусни отрязано парче на земята, в краката си. – Тя отмахна косата от челото му. – А сега режи пак… и пак…

– Да.

– И пак.

– Да.

– Сега… виждаш ли вече лицето на статуята?

– Да… да, виждам лицето на детето… – По бузата му потече сълза. – Виждам го… Виждам… себе си в него.

В къщата на Леш Джон се закова на стълбите и си помисли, че ужасът, излъчван от дома в стил «Тюдор» е причинил късо съединение в мозъка му.

Защото нямаше как Леш да седи с кръстосани крака във фоайето, обкръжен с блед ореол.

Докато съзнанието на Джон се опитваше да отсее действителността от онова, което нямаше как да е реално, той усети как въздухът се пропива от сладникава миризма на бебешка пудра, която почти го боядисваше в розово. Но тя не поглъщаше вонята на разложение и смърт, а я засилваше. Гадеше му се от нея.

В този миг Леш вдигна поглед. Изглеждаше също тъй шокиран като Джон, но после по лицето му бавно пропълзя усмивка.

От средата на вихрушката до стълбите долетя гласът му, но сякаш отдалеч по‑голямо разстояние отделящите ги няколко метра.

– Виж ти, здравей, малки ми Джон.

Смехът беше познат, но в същото време отекваше някак странно.

Джон извади пистолета си, стисна го здраво с две ръце и го насочи към онова долу, каквото и да беше то.

– Доскоро виждане – каза Леш и стана двуизмерен, просто образ на самия себе си. – Ще предам поздрави от теб на баща си.

Образът взе да потрепва и после изчезна, погълнат от забързания вихър.

Джон свали оръжието и го прибра в кобура. Така се правеше, като нямаше по какво да стреляш.

– Джон? – Зад гърба му по стълбите изтропаха ботушите на Куин. – Какво правиш, по дяволите?

– Не знам… Стори ми се, че видях…

– Кого?

– Леш. Видях го там, долу. Аз… добре де, стори ми се, че го видях.

– Стой тук.

Куин извади пистолета си и изтича на първия етаж.

Джон слезе бавно във фоайето. Беше видял Леш. Или пък не?

Куин се върна.

– Всичко е наред. Виж, хайде да се прибираме вкъщи. Не изглеждаш добре. Яде ли изобщо тази вечер? А, като стана въпрос, кога спа за последен път?

– Аз… Не знам.

– Край. Тръгваме си.