Свещена любов

Беше като потапяне в студена вода. Щом премине шокът, свикваш със средата.

Беше насърчен и от тишината в главата си. Откакто беше поел по този път, Магьосника не беше гъкнал. Ръцете на Фюри изобщо не трепереха, когато изтръска бял прашец в сребърната лъжичка и добави малко вода от манерката. Щракна запалката и постави пламъка под сместа.

Без определена причина отбеляза, че орнаментът върху лъжичката е момина сълза. Беше марка „Горъм“ от края на деветнайсети век.

След като сместа завря, той постави лъжичката на мраморния под, напълни спринцовката и се пресегна за колана си „Ерме“. Опъна лявата си ръка, прекара кожения край през лъскавата златна катарама, затегна колана и затисна края му под мишницата си.

Вените му изскочиха, той ги потупа и избра най-дебелата, после се намръщи.

Течността в спринцовката беше кафява.

За миг го обзе паника. Кафявото беше лош цвят.

Тръсна глава да я прочисти, после прободе вената със спринцовката и дръпна буталото, за да е сигурен, че иглата е на място. Като видя червена капка, натисна с палеца надолу, изпразни спринцовката и разхлаби колана.

Ефектът беше много по-бърз, отколкото си беше представял. В една секунда остави ръката си да се отпусне, в следващата изпита жестоко гадене в стомаха и изпълзя до тоалетната със странно движение — едновременно устремно и забавено.

Този боклук определено не беше като червения дим. Нямаше плавно отпускане, нито учтиво почукване по вратата, преди наркотикът да нахлуе в мозъка. Това беше като пушечен залп с мощен откат и докато повръщаше, той си напомни, че получава тъкмо това, което беше пожелал.

Някъде от дълбините на съзнанието си смътно долови смеха на Магьосника. Самодоволният кикот не спря дори когато хероинът превзе останалата част от съзнанието и тялото му.

Взе да губи съзнание още докато повръщаше и осъзна, че е бил измамен. Вместо да убие Магьосника, остана само с пустошта и нейния господар.

Добре я свърши, приятел… Отлично.

По дяволите, тези кости в пустошта бяха останки от наркомани, които Магьосника беше примамил към смъртта. Черепът на Фюри беше най-отпред, в центъра, най-новата жертва. Но със сигурност не и последната.

— Разбира се — каза Избраницата Амалия. — Разбира се, че можеш да се оттеглиш в уединение… ако си сигурна, че това искаш.

Кормия кимна, после си припомни, че се бе върнала в Светилището, в страната на поклоните. Наведе се и промълви:

— Благодаря.

Когато се изправи, огледа личния апартамент на Директрис. Интериорът на двете стаи следваше традицията на Избраниците, с други думи, липсваше всякаква декорация. Бе семпъл, просторен и бял и единствената отлика от стаите на другите Избраници бяха местата за сядане, предвидени за аудиенциите на Амалия със сестрите.

Всичко беше толкова бяло, помисли си Кормия. Толкова… бяло. Столовете, на които седяха двете, бяха с прави облегалки и без тапицерия.

— Всъщност решението ти идва точно навреме — каза Директрис. — Последната изолация, тази на Селена, приключи с встъпването на новия Примейл. Скрайб Върджин бе доволна, че тя се отказа от уединението си при тази промяна в обстоятелствата. Оттогава никой не я е заместил.

— Бих искала да предложа също да поема функцията на главен летописец.

— Много великодушно от твоя страна. Това ще освободи другите за Примейла. — Настъпи продължителна тишина. — Да започваме ли?

Кормия кимна и коленичи на пода, а Директрис запали тамян и извърши церемонията по встъпване в уединение.

Когато тя приключи, Кормия се изправи, прекоси стаята и се изправи до отвора в стената, който приличаше на прозорец.

В далечния край на бялото Светилище видя Храма за уединение. Бе присъединен към входа за личните покои на Скрайб Върджин и нямаше прозорци. В бялата му вътрешност нямаше да има нищо друго освен нея. Щеше да е сама с рула пергамент, изобилие от мастило и историята на расата, която тя щеше да записва като зрител, не като участник.

— Не мога да направя това — изрече тя.

— Прощавай, какво каза…

Почука се.

— Влез — извика Амалия.

Една от сестрите влезе и се поклони ниско.

— Избраницата Лейла е изкъпана и готова за Негово величество Примейла.

— А, добре. — Амалия взе съд за горене на тамян. — Нека я настаним в храма му, а после ще го призова.

— Както наредиш. — Докато Избраницата се покланяше и напускаше заднешком стаята, Кормия улови нетърпеливата усмивка, пробягала по лицето й.

Вероятно се надяваше да е следващата поред за посещение в храма.

— Ще ме извиниш ли? — каза Кормия. Сърцето й биеше неравномерно като инструмент, който не намира ритъма си. — Ще се оттегля в Храма за уединение.

— Разбира се. — Погледът на Амалия мигом стана остър. — Сигурна ли си за решението си, сестро?

— Да. И това е славен ден за всички нас. Непременно ще го опиша по достойнство.

— Ще наредя да ти донесат храна.

— Да. Благодаря.

— Кормия… Насреща съм, ако имаш нужда от съвет. Неофициално, не в качеството си на Директрис.

Кормия се поклони, излезе бързо и се отправи към големия бял храм, който сега бе нейният дом.