Свещена любов

Фюри се събуди с парещ, гаден вкус в устата. Всъщност беше навсякъде, сякаш някой бе напръскал вътрешната страна на кожата му със спрей за чистене на фурни.

Клепачите му бяха залепнали. Усещаше стомаха си като топка олово. Дробовете му се свиваха и разширяваха с ентусиазма на двама металисти след запой под звуците на „Грейтфул дед“. Но точките по пасивност обираше мозъкът му, който очевидно бе спрял да функционира и не беше съживен заедно с останалите части от тялото му.

Всъщност и гръдният му кош си беше направо извън строя. Или… не, сърцето му би трябвало още да бие, защото… Ами просто трябваше, нали така? Иначе нямаше да има мисли, нали?

Изпречи му се образът на сивата пустиня и силуетът на Магьосника се очерта на безкрайния хоризонт.

Добре дошъл обратно, слънчице, каза Магьосника. Адски забавно беше. Кога може да го направим пак?

Кое да направим пак, почуди се Фюри.

Магьосника се засмя. О, колко лесно забравят веселбата.

Фюри изстена и чу някакво раздвижване.

— Кормия — промълви с пресипнал глас.

— Не.

Този глас, този плътен мъжки глас. Толкова подобен на онзи, излизащ от собствената му уста. Всъщност, абсолютно същият.

При него беше Зейдист.

Фюри обърна глава и мозъкът му се разлюля в черепа като в аквариум, пълен с вода, растения, мъничко ковчеже за съкровища и мехурчета, но нищо с перки. Нямаше нищо живо вътре.

Зи изглеждаше по-зле, отколкото Фюри го бе виждал някога, с тъмни сенки под очите, плътно стиснати устни и още по-рязко откроен белег.

— Сънувах те — пророни Фюри. Господи, гласът му беше като шкурка. — Пееше ми.

Зи бавно поклати глава.

— Не съм бил аз. Не ми е до пеене вече.

— Къде е тя? — попита Фюри.

— Кормия ли? В Светилището.

— О… — Вярно. Той я беше прокудил там, след като беше правил секс с нея. А после се беше… Инжектирал. С. Хероин. — О, Господи.

Този весел спомен мигом докара зрението му на фокус и той се огледа.

Навсякъде видя само бледолилаво и си припомни Кормия, когато влезе в офиса с онази роза в ръка. Розата още беше там, помисли си. Тя я беше оставила.

— Искаш ли нещо за пиене?

Фюри отново се обърна към близнака си. Изглеждаше, както се чувстваше той самият — изпразнен и изтощен.

— Уморен съм — промърмори Фюри.

Зи се изправи и донесе чаша.

— Надигни си главата.

Фюри направи каквото му беше казано, макар това да разклати аквариума му и да заплаши водата в него да се излее. Зейдист долепи чашата до устните му, той пое една глътка, още една и после продължи да пие с отчаяна жажда.

Когато изпразни чашата, отпусна глава на възглавниците.

— Благодаря ти.

— Искаш ли още?

— Не.

Зейдист върна чашата на нощното шкафче и отново се настани в бледолилавото кресло със скръстени ръце и отпусната към гърдите брадичка.

Отслабнал е, помисли си Фюри. Скулите му отново са започнали да изпъкват.

— Нямах никакъв спомен — тихо каза Зейдист.

— За какво?

— За теб. За тях. Не знаех откъде съм дошъл, преди да бъда откраднат и купен.

Дали изпитата вода, или казаното от Зи, едно от двете във всеки случай, върна Фюри в пълно съзнание.

— Няма как да помниш родителите ни… нашата къща. Бил си бебе.

— Спомням си бавачката. Имам един спомен. Как тя топна пръста си в конфитюр и ми го даде да го смуча. Това е кажи-речи всичко. Следващият ми спомен е на платформата за търгове, как ме оглежда тълпата. — Зи се намръщи. — Израснах като помощник в кухнята. Миех купища чинии, почиствах камари от зеленчуци, носех бира на войниците. Те бяха добри с мен. Тази част беше… приемлива. — Зи потърка очи. — Кажи ми. Как беше при теб? Как израсна?

— Самотен. — Хубава работа, това прозвуча себично. — Не, искам да кажа…

— И аз бях самотен. Имах чувството, че ми липсва нещо, но не знаех какво е. Бях половината от едно цяло, но нямаше друг освен мен.

— Така се чувствах и аз. Само дето знаех какво ми липсва. — Думата „ти“ остана неизказана.

Зи каза със съвършено равен тон:

— Не искам да говоря за онова, което се случи, след като претърпях промяната.

— Не е нужно да го правиш.

Зейдист кимна и сякаш се затвори в себе си. В последвалото мълчание Фюри дори не можеше да си представи какво си припомня той. Болката, униженията, яростта.

— Помниш ли как, точно преди да се присъединим към Братството, духнах за три седмици? — промърмори Зи. — Бяхме още в Древната страна и ти нямаше представа къде съм отишъл.

— Да, помня.

— Убих я. Господарката.

Фюри примигна, смаян, че е чул признание за онова, което всички подозираха.

— Значи не е бил съпругът й.

— Не. Не ще и дума, той беше склонен към насилие, но го извърших аз. Тя беше прибрала нов кръвен роб. Беше го затворила в онази клетка. Аз… — Гласът на Зи секна, после отново върна твърдостта си. — Аз не можех да й позволя да го причини на още някого. Върнах се там… намерих го… По дяволите, той беше гол и в същия ъгъл, където аз някога…

Фюри затаи дъх с мисълта, че винаги бе искал да узнае това и същевременно се боеше да го научи. Странно, че водеха този разговор сега.

— Където ти някога какво?