Светкавица

— Да, обаче те няма да я възприемат! Слушай, ще почнат да се съмняват, че ти си убиецът. И тъй като не притежаваш оръжие, поне според официалните документи, ще решат, че вероятно пистолетът ти е бил незаконно притежаван и си се освободил от него след като си застрелял този тип, а после си съчинил налудничавата история за някакъв самотен храбрец, който се втурва да те отърве.

— Аз съм почтен търговец с добро име.

В очите на непознатия се появи особено, тъжно и измъчено изражение:

— Боб, ти си свестен човек…, но понякога си малко наивен.

— Какво искате да…?

Непознатият вдигна ръка да го прекъсне:

— В критични моменти доброто име никога не струва толкова, колкото заслужава. Повечето хора са добронамерени и са готови да предоставят на другите ползата от съмнението, но малцината злостни хора искат останалите да бъдат унищожавани и мачкани пред очите им. Гласът му затихна до шепот и въпреки че продължаваше да гледа към Боб, той сякаш виждаше пред себе си други места, други лица:

— Завист, Боб. Самоизяждат се от завист. Ако имаше пари, щяха да ти завиждат, че си богат. Но тъй като нямаш, завиждат ти за добрата, умна и нежна дъщеря. Завиждат ти просто защото си щастлив. Завиждат ти за това, че не им завиждаш. Ето едно от най-големите страдания в човешкото съществувание — някои хора не се радват просто на това, че живеят, а намират щастието си само в неволята на другите.

Боб не можеше да отхвърли обвинението в наивност, защото знаеше, че непознатият казва истината. Той потръпна.

След кратко мълчание измъченият вид на непознатия отстъпи пред възвърналата се забързана деловитост.

— А когато ченгетата решат, че ги лъжеш за самотния храбрец, който ви е спасил, те ще си помислят, че може наркоманът изобщо да не е имал намерение да те ограбва, че може би сте били познати, имал си му зъб за нещо и си запланувал убийството му, което се опитваш да представиш за грабеж. Това е логиката на ченгетата, Боб. Дори ако не успеят да ти го припишат, така ще те измъчат в желанието си да го докажат, че ще ти съсипят живота. Искаш ли Лора да преживее всичко това?

— Не.

— Тогава направи, каквото ти казвам.

— Непременно — кимна Боб. — Точно както казвате. — Но кой, по дяволите, сте вие?

— Няма значение. Пък и нямаме време да говорим. — Той мина зад тезгяха и приклекна до Лора, за да бъдат лице в лице: — Разбра ли какво казах на баща ти? Ако полицията пита какво се е случило…

— Вие сте били с този човек — продължи тя като сочеше неопределено към трупа.

— Точно така.

— Били сте приятели — каза тя, — но после се скарвате заради мене, въпреки че не съм сигурна защо, нали нищо не съм направила…

— Причините нямат значение, миличка — отвърна непознатият.

Лора кимна:

— След това го застрелвате и бягате с всичките ни пари, тръгвате с колата и аз съм страшно уплашена.

Мъжът погледна към Боб:

— На осем години, а?

— Тя е умно момиче.

— И все пак най-добре е полицаите да не я разпитват много-много.

— Няма да им позволя.

— Ако се опитат — обади се Лора, — просто ще заплача и няма да млъкна, докато не спрат.

Непознатият се усмихна. Гледаше Лора с такава любов, че Боб се почувствува неудобно. Не се държеше като оня извратен тип, който искаше да я завлече в склада — изражението му беше нежно и любящо. Докосна бузата и. В очите му изневиделица блеснаха сълзи. Той примигна и се изправи.

— Боб, прибери парите. Не забравяй, че аз съм ги взел.

Боб осъзна, че все още ги държи в ръцете си. Напъха ги в джоба на панталоните, а хлабаво вързаната престилка прикри издутината. Непознатият отключи вратата и вдигна ролетката.

— Пази я, Боб. Тя е необикновена.

След това бързо се отправи навън под дъжда като остави зад себе си вратата отворена и влезе в „Бюика“. При тръгването от паркинга гумите изсвистяха.

Радиото през цялото време беше включено, но Боб чак сега го чу за пръв път, откакто бе прозвучал „Краят на света“, преди наркоманът да падне застрелян. Шели Фабарес пееше „Джони Ангела“.

Внезапно пак се заслуша в дъжда — не само като еднообразен звуков фон от съскания и почуквания, а наистина го чу как блъскаше яростно по прозорците и покрива на жилището на горния етаж. Въпреки че вятърът нахлуваше през отворената врата, вонята на кръв и урина се усети още по-натрапчиво. В един миг той се отърси от транса на ужаса и си възвърна остротата на сетивата. Тогава проумя колко близо до смъртта се беше оказала скъпата му Лора. Грабна я на ръце, повдигна я от пода и я задържа така като повтаряше името и и я галеше по косата. Зарови лице до шията и, усети сладката свежест на кожата, долови пулсирането на артерията до гърлото и благодари на Бога, че е жива.

— Обичам те, Лора.

— И аз те обичам, татко. Обичам те заради сър Томи Тоуд и милион други неща. Но сега трябва да се обадим в полицията.

— Да, разбира се — отговори Боб и неохотно я пусна на пода. Очите му бяха пълни със сълзи. Беше толкова замаян, че не можеше да си спомни къде стои телефонът.

Лора вече беше вдигнала слушалката и я протегна към него:

— Аз също мога да се обадя, татко. Номерът е написан тук, на апарата. Искаш ли да се обадя?