Светкавица

— Жабоците са отлични бизнесмени — каза той, отвори пакет бисквити и захапа една. Беше напълнял с петдесет фунта, откакто Джанет почина и се преместиха в Калифорния, за да почнат отначало. Изобщо не беше красавец. Сега, на тридесет и осем години беше доста позакръглен и нямаше особени шансове да завърти главата на някоя жена. В бизнеса също не беше преуспял — човек не забогатява от квартална бакалница. Но това не го вълнуваше. Имаше Лора, беше добър баща, тя го обичаше с цялото си сърце както я обичаше той, така че нямаше никакво значение какво си мисли за него светът.

— Да, жабоците наистина са отлични бизнесмени. А семейството на този жабок е служило на короната векове наред. Всъщност той е посветен в рицарски сан — сър Томас Тоуд.

Втората светкавица беше още по-ослепителна. Грохотът на гръмотевицата също се засили.

Лора довърши подреждането на супата по лавиците, изправи се и избърса лице в бялата престилка, вързана над тениската и джинсите. Беше прекрасна, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Много приличаше на майка си.

— И какъв наем плаща сър Томас Тоуд?

— Шест пенса седмично.

— Стаята му до моята ли е?

— Да, стаята с лодката в килера.

Тя отново се засмя:

— Дано не хърка.

— Той каза същото за тебе.

Пред магазина спря очукан, ръждясал „Бюик“. Когато шофьорът отвори вратата, притъмнялото небе се раздра от трета светкавица. Денят преля от разтопена светлина, която сякаш потече навън по улицата и пропълзя като лава над паркирания „Бюик“ и отминаващите коли. Гръмотевицата разтърси сградата от покрива до основите — като че ли бурните небеса се отразяваха в земята отдолу в очакване на земетресение.

— Ау-у! — възкликна Лора и безстрашно се приближи до прозорците.

Още не беше почнало да вади, но от запад внезапно задуха вятър и понесе листа и боклук. Човекът, който излезе от жалкия син „Бюик“, изумено гледаше небето. Поредица светкавици пронизваха облаците, извиваха се нагоре във въздуха, оглеждаха огнените си образи в прозорците и хромираните части на автомобилите. След всяка светкавица се чуваше гръм сякаш Бог удряше деня с юмруци.

Светкавиците стреснаха Боб. Когато извика на Лора: „Пиленце, дръпни се от прозореца!“, тя се завтече зад тезгяха и го остави да я прегърне по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно.

Човекът от „Бюика“ забърза към магазина. Той погледна нагоре към яростното небе и си каза: „Я виж ти! Ей-й!“. Гръмотевицата заглъхна. Отново стана тихо.

Заваля. Едрите капки удряха по прозорците отначало не особено силно, а после бликналият порой закри изцяло гледката извън магазинчето.

— Ама представление, а! — обърна се ухилен клиентът.

Боб понечи да отговори, но млъкна като разгледа мъжа по-отблизо. Подуши опасността така както сърна усеща притаения вълк. Мъжът носеше охлузени работни ботуши, мръсни джинси и закопчано до половината яке върху зацапана бяла тениска. Мазната му коса беше поразрошена от вятъра. Брадата беше набола. Имаше кръвясали, трескави очи. Наркоман. Той се приближи до тезгяха и извади от якето револвер. Оръжието не представляваше изненада.

— Дай парите от касата, глупако.

— Разбира се.

— Мърдай!

— Спокойно.

Наркоманът облиза бледните си, напукани устни:

— Я не ми давай акъл, тъпак такъв!

— Добре, добре, веднага. Имаш ги — каза Боб като се опитваше с една ръка да избута Лора зад гърба си.

— Остави момичето да го виждам. Казах ти — искам да я виждам! Айде, измъкни я оттам!

— Добре, добре, само спокойно.

Мъжът беше изпънат и вдървен като усмивка на мъртвец. Тялото му видимо трепереше.

— Там, да я виждам! А ти само бъркаш в чекмеджето на касата, не посягаш за пистолет, щото ще ти пръсна шибаната глава.

— Нямам пистолет — увери го Боб.

Той погледна към мокрите от дъжда прозорци. Надяваше се да не пристигнат други клиенти, докато трае клопката. Наркоманът изглеждаше толкова нестабилен, че можеше да застреля всеки, появил се на вратата. Лора се опита да се промуши зад баща си, но наркоманът извика:

— Хей, я не мърдай!

— Тя е само на осем… — обади се Боб.

— Тя е мръсница, всички са проклети мръсници, все едно на колко са години. Резкият му глас не преставаше да трепери. Изглеждаше по-уплашен и от Боб. Точно от това Боб се страхуваше най-много.

Боб се беше втренчил в наркомана и револвера, но същевременно го подлудяваше гласът на Скийтър Дейвис, който пееше по радиото „Краят на света“. Песента му се струваше ужасно пророческа. С оправданото суеверие на човек, попаднал на мушка, той горещо се молеше изпълнението да свърши преди магически да е унищожило неговия и на Лора свят.

— Ето парите, всичките, вземи ги.

Мъжът събра в шепа парите от тезгяха и ги набута в джоба на мръсната яке. После попита:

— Имаш ли склад отзад?

— Защо?

Грабителят гневно блъсна бисквитите, сухите пасти и дъвките от тезгяха на пода и пъхна пистолета под носа на Боб.

— Имаш склад, мръснико, знам. Айде да вървим там.

Устата на Боб изведнъж пресъхна:

— Слушай, вземи парите и си върви. Получи каквото искаше. Просто си иди. Моля те.