Светкавица

В продължение на десетина минути, докато се бореше да се освободи, Маркуел чуваше от време на време шумове от долния етаж. Очевидно натрапникът тършуваше за ценности. Макар и да изглеждаше загадъчен, може би просто беше крадец с извънредно необичаен начин на действие.

Най-сетне Маркуел се освободи. Беше дванадесет часа и двадесет и пет минути. Китките му бяха ожулени и кървяха.

През последния половин час не беше чул никакъв звук от долния етаж, но въпреки това взе пистолета си от нощното шкафче и предпазливо слезе по стълбите. Отиде в приемната в онази част на къщата, която бе отделена за професията му. Очакваше да липсват лекарства, но двата високи бели шкафа бяха непокътнати.

Забърза към кабинета, убеден че несигурният стенен сейф е разбит. Сейфът не беше докосван.

Съвсем объркан, той се обърна да излиза и тогава видя в мивката струпани празни бутилки от уиски, джин, текила и водка. Натрапникът беше спрял само да намери алкохолните запаси и да ги излее в канала.

На огледалцето на барчето беше залепена бележка. Натрапникът беше написал посланието си със спретнати печатни букви:

„АКО НЕ СПРЕТЕ ДА ПИЕТЕ, АКО НЕ ПРИЕМЕТЕ СМЪРТТА НА ЛЕНИ, ЩЕ СЛОЖИТЕ ДУЛОТО НА ПИСТОЛЕТА В УСТАТА СИ И ЩЕ СИ ПРЪСНЕТЕ МОЗЪКА ДО ЕДНА ГОДИНА. ТОВА НЕ Е ПРЕДСКАЗАНИЕ. ТОВА Е ФАКТ.“

Сграбчил бележката и пистолета, Маркуел огледа празната стая, сякаш непознатият все още беше там, призрак, който свободно може да избира между видимостта и невидимостта.

— Кой сте вие? — настоя той. — Кой по дяволите сте вие?

Отвърна му само вятърът зад прозореца, но в скръбния му стон не се различаваше нищо смислено.

* * *

В 11 часа на следващата сутрин, след ранна среща с погребалния агент във връзка с погребението на Джанет, Боб Шейн се върна в околийската болница, за да види новородената си дъщеричка. Нахлузи памучна престилка, кепе и хирургическа маска, щателно изми ръцете си под надзора на медицинска сестра и чак тогава му разрешиха да влезе в залата, където той нежно повдигна Лора от люлката.

В помещението имаше още девет новородени. Всички бяха сладки по своему, но на Боб му се струваше абсолютно неоспорим изводът, че Лора Джийн е най-сладката измежду тях. Въпреки че популярният ангелски образ изискваше сини очи и руса коса, а Лора беше с кафяви очи и кестенява коса, тя все пак приличаше на ангелче. Тя не заплака през десетте минути, докато той я държеше. Примигваше, сбръчкваше носле, въртеше очички и се прозяваше. Изглеждаше замислена, сякаш знаеше, че няма майка и че тя и баща и си нямат никой друг в студения, неприветлив свят.

Една от стените беше изцяло остъклена, за да могат роднините да видят новородените. Пред стъклото се бяха събрали пет души. Четирима се усмихваха, жестикулираха и правеха гримаси, за да забавляват бебетата.

Петият беше рус мъж с флотски шинел и с ръце в джобовете. Той не се усмихваше, не жестикулираше, не правеше гримаси. Гледаше Лора.

Изминаха няколко минути. Непознатият не откъсваше очи от детето и Боб се притесни. Мъжът изглеждаше прилично, но по лицето му се четеше твърдост и още нещо, което не можеше да се опише с думи и караше Боб да мисли, че този човек е видял и вършил ужасни неща.

Започна да си припомня сензационни истории от булевардните вестници за отвличания и продажби на бебета на черния пазар. Каза си, че се е побъркал и че си въобразява несъществуващи опасности, защото след загубата на Джанет се страхува да не загуби и дъщеря си. И колкото по-дълго русият изучаваше Лора, толкова повече се тревожеше Боб.

Мъжът вдигна очи като че ли беше почувствал напрежението. Двамата се спогледаха. Сините очи на непознатия бяха необикновено ярки, наситени. Боб се уплаши още повече. Притисна дъщеря си, сякаш непознатият се канеше да разбие стъклото и да я грабне. Замисли се дали да не извика някоя от сестрите в отделението и да я помоли да разговаря с мъжа или да разпита за него.

Тогава непознатият се усмихна. Широката, сърдечна искрена усмивка преобрази лицето му. Само за миг престана да изглежда зловещо и придоби дружелюбен вид. Той намигна на Боб и отчетливо произнесе зад стъклото една-единствена дума: „Красива“.

Боб се отпусна, усмихна се, осъзна, че усмивката не се вижда зад маската и кимна в знак на благодарност.

Непознатият пак погледна Лора, намигна отново на Боб и се отдалечи от стъклото.

* * *