Светкавица

Лора и Крис слушаха прехласнати, докато Стефан Кригер им разказваше как е сложил взрива в института, как в последния си ден през 1944 година е застрелял Пенловски, Януская и Фолкау и е програмирал вратата към времето да го изпрати обратно при Лора в днешна Америка.

Но нещо се провалило в последната минута преди тръгването на Стефан. Токът спрял. Английската авиация бомбардирала Берлин за пръв път през януари същата година, американските бомбардировачи направили първото дневно нападение на шести март, така че електрозахранването често прекъсвало не само поради разрушенията, но и поради саботажна дейност. Именно от такива спирания вратата се предпазвала чрез сигурен генератор. Стефан не чул въздушна тревога, когато ранил Кокошка и припълзял до вратата, така че очевидно прекъсването на тока се дължало на саботаж.

— Затова часовниковият механизъм на взривното устройство спря. Вратата не беше разрушена. Все още е отворена и те могат да дойдат за нас. И… все още могат да спечелят войната.

Лора пак я заболя главата. Притисна с пръсти слепоочията.

— Почакайте. Хитлер не може да е успял с производството на атомно оръжие и да е спечелил втората световна война, защото живеем в свят, където това не се е случило. Няма защо да се тревожите. Въпреки всички знания, донесени през вратата, те очевидно по някакъв начин са се провалили в разработването на ядрен арсенал.

— Не — възрази Стефан. — Дотук не успяха, но не можем да предполагаме, че ще продължат с провалите. За хората в института в Берлин през 1944 година миналото е неизменно, както казах. Не могат да се върнат назад и да го променят. Но те могат да променят своето и нашето бъдеще, защото за пътешественика във времето бъдещето е изменчиво, той може да предприеме стъпки за промяната му.

— Нали неговото бъдеще е моето минало — каза Лора. — И ако миналото не може да се промени, как ще променя моето?

— Да — обади се Крис. — Парадокс.

Лора продължи:

— Слушайте, не съм прекарала последните трийсет и четири години в свят, управляван от Адолф Хитлер и неговите наследници. Затова, въпреки вратата, Хитлер е бил победен. Изражението на Стефан оставаше мрачно:

— Ако пътуването във времето беше открито сега, през 1989 година, миналото, за което говорите — Втората световна война и всички последвали събития — би било непроменяемо. Нямаше да успеете да го измените, защото природното правило за невъзможността да се пътува назад във времето и свързаните с нея парадокси щеше да се отнася и до вас. Но машината на времето не е открита или преоткрита тук. Пътешествениците във времето от берлинския институт през 1944 година очевидно са свободни да променят своето бъдеще и въпреки че така ще променят и вашето минало, никакъв природен закон не може да ги спре. Тук виждаме най-големия парадокс, който изглежда природата допуска по някакви причини.

— Искате да кажете, че все пак тогава биха могли да произведат ядрени оръжия с информацията, получена от 1985 година — каза Лора, — и да победят във войната.

— Да. Освен ако институтът не бъде разрушен преди това.

— Тогава какво? Изведнъж всичко около нас ще се промени и ние ще живеем при нацизма?

— Точно така. И даже няма да разберете какво се е случило, защото ще сте съвсем различна от това, което сте в момента. Нищо от сегашното ви минало няма да се е случило. Ще сте имали съвсем различно минало и няма да помните нищо друго, нищо от случилото се през този живот, защото той няма да е съществувал. Ще си мислите, че светът винаги е бил такъв, че не е имало свят, в който Хитлер е бил победен.

Думите на Стефан я ужасяваха и отвращаваха, защото животът се оказваше още по-крехък, отколкото си бе представяла. Светът под краката и изведнъж стана недействителен като сън, можеше да се разтопи без предупреждение и да я запрати в голямата, мрачна пустота. С нарастващ ужас тя промълви:

— Ако променят света, в който съм израснала, може никога да не съм срещала Дани, никога да не сме се женили.

— Може да не съм се раждал — каза Крис.

Лора протегна ръка към сина си не само за да го успокои, но и да се увери в сегашната му материалност.

— Аз самата може да не съм се раждала. Всичко, което съм преживяла — и доброто, и лошото в света след 1944 година… всичко ще се размие като пясъчен замък и на негово място ще съществува друга действителност.

— Друга и то по-лоша — каза Стефан, явно изтощен от усилието да обясни как стоят нещата.

— В този друг свят може никога да не съм писала романи.

— Или ако сте писали — продължи Стефан, — те щяха да са различни от сегашните в този живот, гротескни произведения на творец, който мъчително се труди под управлението на потисническо правителство, в железния юмрук на нацистката цензура.

— Ако онези типове направят атомната бомба през 1944 година — обясни се пак Крис, — ние просто ще се разпилеем на прах.

— Не буквално, но като прах, да — съгласи се Стефан Кригер. — Изчезнали, без следа от това, което сме били.

— Трябва да ги спрем — каза Крис.

— Ако можем — отговори Стефан. — Но преди всичко трябва да оцелеем в тази действителност, а това съвсем не е лесно.