Светкавица

Крис се събуди в пет и петнайсет, Стефан Кригер — около пет минути след него. И двамата казаха, че са гладни. Освен апетит, Стефан прояви и други признаци на възстановяване. Преди очите му бяха кръвясали и сълзяха, сега погледът му се беше прояснил. Можеше да се повдигне в леглото на здравата ръка. Лявата му ръка, която беше изтръпнала и практически безполезна, вече възстанови чувствителността си, можеше да я сгъва, да мърда пръстите и леко да свива юмрук.

На Лора и се искаше да получи отговор на въпросите си, а не вечеря, но животът я беше научил покрай всичко друго и на търпеливост. Когато се настаняваха в мотела малко след единайсет часа сутринта, тя бе забелязала китайски ресторант отсреща. Колкото и да не желаеше да остави Стефан и Крис сами, Лора излезе в дъжда да купи храна от ресторанта.

Под якето носеше револвера, а автомата остави на леглото до Стефан. Един „Узи“ бе твърде голям и мощен за Крис, но Стефан можеше да се подпре на леглото и да стреля дори само с дясната ръка, въпреки че откатът щеше да го удари в раната.

Лора се върна, цялата измокрена от дъжда. Сложиха импрегнираните картонени кутии на леглото, освен двете порции застроена супа, които бяха за Стефан и Лора ги сложи на нощното шкафче до него. При влизането в ухаещия ресторант бе почувствала, че апетитът и се възвръща и естествено бе прекалила с количеството: пиле с лимон, говеждо с портокал и подправки, подлютени скариди, питки, свинско по китайски и две порции ориз.

Лора и Крис се хранеха с пластмасови вилички и преглъщаха ястията с кока-кола, взета от автомата за безалкохолни напитки в мотела, а Стефан отпиваше от супата. Той си мислеше, че няма да може да хапне по-твърда храна, но супата му подейства добре и внимателно започна да опитва питките и пилешкото.

По молба на Лора Стефан им разказа за себе си, докато се хранеха. Бил роден през 1909 година в немския град Гителде в планината Харц, което означаваш, че е на трийсет и пет години.

(„Добре“, вметна Крис, „но от друга страна, ако броите годините, които сте пропуснали при пътуването от четиридесет и четвърта до осемдесет и девета, вие всъщност сте осемдесетгодишен“. Той се засмя, доволен от себе си: „Ей, наистина изглеждате добре за един дядка на осемдесет години“.)

Семейството се преместило в Мюнхен след Първата световна война. Бащата на Стефан, Франц Кригер, станал поддръжник на Хитлер от самото начало през 1919 година, член на Германската работническа партия още от първата седмица, когато Хитлер започнал политическата си кариера в същата организация. Даже сътрудничил с Хитлер и Антон Дрекслер при написването на платформата, с която групата, първоначално дискусионен клуб, се превърнала в истинска политическа партия, бъдещите националсоциалисти.

— Бях един от първите членове на младежката организация „Хитлерюгенд“ още от 1926 година, на седемнайсетгодишна възраст — каза Стефан. — След по малко от година влязох в „Щурмабтайлунг“ или СА, кафявите ризи, юмрука на партията, по същество частна армия. Към 1928 година обаче станах член на „Шуцщафел“…

— СС!. — каза Крис със същия ужасен тон, примесен със странна заинтригуваност, както би реагирал на вампири или върколаци. — Били сте в СС? Носили сте черна униформа, сребриста мъртвешка глава и кама?

— Не се гордея с това — обясни Стефан Кригер. — Е, отначало се гордеех, разбира се. Бях глупав. Баща ми повлия. В началото СС беше малка групичка, напълно елитна и целта ни беше да защитим фюрера дори с цената на собствения живот, ако се наложи. Бяхме между осемнайсет и двайсет и две годишна възраст, млади, невежи, буйни глави. В своя защита мога да кажа, че не бях толкова разпален и предан, колкото останалите. Правех онова, което искаше баща ми, но поради невежество си получих заслуженото, че и повече.

Вятърът блъскаше дъжда в стъклата и водата шумно гъргореше през олука отвън на стената, до която бе долепено леглото. Със събуждането Стефан изглеждаше по добре, горещата супа още повече го оживи. Но сега, след спомените за младостта, прекарана във врящ котел от омраза и смърт, пак побледня, очите му сякаш хлътнаха още по-навътре в тъмните кръгове.

— Не напуснах СС, защото отказът от такава примамлива длъжност не можеше да не събуди подозрението, че съм изгубил вяра в нашия почитан водач. Но година след година, месец след месец, ден след ден все повече ми призляваше от това, което виждах, от лудостта, убийствата и терора.

Нито скаридите, нито пилето вече имаха вкус, а устата на Лора така беше пресъхнала, че оризът полепваше по небцето. Тя бутна яденето настрана и продължи да пие кока-кола.

— Но ако не сте напускали СС… кога сте следвали, кога се включихте в научните изследвания?