Светкавица

— И все пак всички тези събития се случиха, защото се върнах в Денвър, Колорадо през 1955 година и възпрях доктор Маркуел. Лекарят, който го замести, не успя да спаси майка ви, но ви извади на белия свят здрава и читава. Оттам нататък всичко във вашия живот се промени. Да, променях вашето минало, но за мене то беше бъдеще и затова се поддаваше на изменение. И слава Богу, че съществува такава особеност на пътуванията във времето, защото иначе не бих могъл да ви спася от живота на инвалид.

Вятърът заблъска и дъждът с нова сила затрополи по стъклата на прозореца, където стоеше Лора. Измъчваше я усещането, че стаята, в която се намира, земята, на която е построена и вселената, в която се върти, са безплътни като дим и могат всеки момент да се променят.

— Следях живота ви по-нататък — пак заразказва Стефан. — От средата на януари до средата на март 1944 година направих над трийсет тайни пътувания да видя как се справяте. На четвъртото пътуване отидох в 1964 година и открих, че от една година двамата с баща ви сте мъртви, убити от наркомана в бакалницата. Затова отпътувах в 1963 година и го застрелях преди да успее да ви убие.

— Наркоман ли? — попита озадачено Крис.

— Ще ти разкажа после, миличък.

Стефан продължи:

— До онази нощ, когато Кокошка се появи на планинския път, мисля, че доста успешно облекчавах и подобрявах вашия живот. В същото време намесата не ви лиши от изкуството и не намали красотата на вашите книги в сравнение с написаните в другия живот. Книги различни, но не по-малко интересни, всъщност със същия глас, с който говорите в книгите си и сега.

С подкосени крака Лора се върна на стола:

— Но защо? Защо сте полагали толкова усилия да направите живота ми по-добър?

Стефан Кригер погледна Крис, после нея, после затвори очи и накрая проговори:

— Когато ви видях в инвалидната количка да раздавате автографи в „Рифове“, когато прочетох книгата ви, аз се влюбих във вас… истински се влюбих във вас.

Крис се разшава на стола, очевидно притеснен от изразяването на любовни чувства, чиито пряк обект беше собствената му майка.

— Духът ви беше още по-прекрасен от лицето — каза тихо Стефан, все още със затворени очи. — Влюбих се в голямата ви смелост, може би, защото именно смелостта изцяло отсъстваше в моя свят на наперени униформени фанатици. Те вършеха безобразия в името на народа и наричаха това смелост. Бяха готови да умрат за един изкривен тоталитарен идеал и наричаха това смелост, а то всъщност беше глупост, лудост. Влюбих се също във вашето достойнство, защото то ми липсваше, липсваше ми самоуважение, каквото у вас бликаше. Влюбих се във вашата състрадателност, заела толкова голямо място в книгите ви, защото в моя свят нямаше състрадание. Влюбих се, Лора, и разбрах, че мога да направя за вас онова, което всички биха искали да направят за своите любими, ако имаха божествена сила — помъчих се да ви спестя най-лошото, което ви готвеше съдбата.

Най-сетне Стефан отвори очи. Бяха красиво сини. И измъчени.

Лора му беше неизказано благодарна. Не изпитваше ответна любов, защото почти не го познаваше. Но като разкри дълбочината на своята любов, страст, която го бе карала да преобрази съдбата и и да прекоси океаните на времето, за да бъде с нея, той донякъде бе възвърнал магическия ореол, който някога тя му бе създала в мислите си. Отново и се струваше неземен, полубожество, ако не бог, издигнат над простосмъртните от всеотдайната си преданост.

* * *

Същата вечер Крис сподели скърцащото легло със Стефан Кригер. Лора се опита да поспи седнала в единия стол с крака, вдигнати върху другия. Дъждът валеше в неспирен, приспиваш ритъм и скоро Крис се унесе. Лора чуваше как похърква лекичко. Тя поседя около час в мрака и после тихо попита:

— Спите ли?

— Не — веднага отговори Стефан.

— Дани — каза тя. — Моят Дани…

— Да?

— Не можахте ли…

— Да се върна още веднъж в онази вечер през 1988 година и да убия Кокошка преди да е застрелял Дани?

— Да. Защо не го направихте?

— Защото… вижте, Кокошка принадлежеше към света на 1944 година, затова убийството на Дани и собствената му смърт бяха част от моето минало, което не можех да променя. Ако се бях опитал да се върна същата вечер на 1988 година, но в малко по-ранен час и да спра Кокошка преди да убие Дани, щях веднага да отскоча обратно през вратата в института без да отида никъде: природният закон против парадоксите нямаше изобщо да ми позволи да се върна там. Лора мълчеше.

Стефан попита:

— Разбирате ли?

— Да.

— Приемате ли го?

— Никога няма да приема смъртта му.

— Но… поне вярвате ли ми?

— Да, струва ми се.

— Лора, зная колко много обичахте Дани Пакард. Ако можех да го спася, дори с цената на своя собствен живот, щях да го направя без колебание.

— Вярвам ви — каза тя. — Защото без вас… никога изобщо нямаше да съм имала Дани.

* * *

— Глиста — подсказа Лора.