Светкавица

— Не можете да си представите какво беше за мене да се разходя за пръв пъти из улиците на Лос Анжелос. Хиляда години да бях прескочил, а не четиридесет, нямаше да съм по-изумен. Колите! Навсякъде коли и много от тях германски, което ми се стори известен признак за прошка след войната, за възприемане на нова Германия и това ме трогна.

— Ние имаме „Мерцедес“ — каза Крис. — Спретната кола, но джипът ми харесва повече.

— Колите — продължи Стефан, — стиловете, смайващият напредък навсякъде: цифрови часовници, домашни компютри, видеоуредби и гледане на филми в къщи! Цели пет дена от началото на престоя ми там продължавах да съм приятно слисан, всяка сутрин жадно търсех нови чудеса. На шестия ден минавах покрай една книжарница в Уестууд и видях хора на опашка, които чакаха да си купят роман с автограф. Влязох да позяпам и да разбера какви са най-популярните книги и така да се докосна до американското общество. А вътре бяхте вие, Лора, до една маса, затрупана с екземпляри от вашия трети роман, който беше и първият ви голям успех, „Рифове“.

Лора се наведе напред, сякаш изумлението беше сила, която я дърпа от стола:

— „Рифове“? Но аз никога не съм писала роман с такова заглавие.

Крис пак пръв се досети:

— Това е книгата, която си щяла да напишеш, ако господин Кригер не се беше намесил в живота ти.

— Бяхте двайсет и деветгодишна, когато ви видях за пръв път да раздавате автографи в Уестууд — каза Стефан. — Седяхте в инвалидна количка, защото краката ви бяха изкривени, безжизнени. Лявата ви ръка също беше полупарализирана.

— Инвалид? — възкликна Крис. — Мама е била инвалид?

Лора вече седеше буквално на ръба на стола, защото колкото и фантастично да звучаха думите на нейния пазител, тя долавяше, че са верни. Дълбоко в себе си, в още по първичен пласт от инстинкта, усещаше някаква истинност в своя образ в инвалидна количка, с безжизнени крака, може би долавяше далечен отглас от една изкривена съдба.

— Бяхте такава по рождение — допълни Стефан.

— Защо?

— Разбрах много по-късно, след дълги проучвания из вашия живот. Лекарят, който акушира в Денвър, Колорадо през 1955 година, казваше се Маркуел, беше алкохолик. И без това раждането беше трудно…

— Майка ми е починала тогава.

— Да, в онази действителност също почина. Но в нея Маркуел оплеска работата, вие получихте увреждане на гръбнака и останахте инвалид за цял живот.

Лора потръпна. Сякаш да се увери, че наистина се е отървала от живота, който и е готвела съдбата, тя се изправи и отиде до прозореца с краката си — невредими, благословено жизнени. Стефан се обърна към Крис:

— В деня, когато видях майка ти в инвалидната количка, тя беше много красива. О, извънредно красива. Лицето и, разбира се, беше същото като сега. Но красотата не беше само в лицето. Тя излъчваше смелост и беше в отлично настроение, въпреки недъга. Всеки, който се доближаваше с „Рифове“ в ръка, си отиваше не само с автограф, но и с усмивка. Макар и прикована завинаги към инвалидната количка, майка ти беше толкова забавна, толкова жизнерадостна. Наблюдавах я отдалеч, бях очарован и дълбоко трогнат, както никога преди.

— Тя е страхотна — каза Крис. — Нищо не може да уплаши моята майка.

— Всичко плаши майка ти — обади се Лора. — Целият този откачен разговор плаши майка ти до смърт.

— Никога не бягаш от нищо, не се криеш — каза Крис и се обърна да я погледне. Изчерви се — на неговата възраст трябваше да се прояви сдържаност, точно на този етап момчетата започват да се чудят дали не са безкрайно по-умни от майка си.

При обичайни обстоятелства подобни изблици на възхищение се изразяваха така пряко непосредствено преди четиридесетгодишнината на детето или смъртта на майката, зависи кое от двете ще се случи по-напред. Може и да те е страх, но никога не ти личи.

От малка беше разбрала, че тези, които показват страха си, лесно стават жертви.

— Тогава си купих романа „Рифове“ — каза Стефан, и го занесох в хотела. Прочетох го за една нощ. Беше толкова прекрасен, че на места ме просълзяваше и толкова забавен, че на други места се смеех на глас. На следващия ден взех и другите ви две книги — „Сребърната ключалка“ и „Нощни полета“, също толкова чудесни и трогателни, колкото „Рифове“, книгата, която ви направи прочута.

Странно беше да слуша положителни отзиви за книги, които никога не беше написала в този живот. Но съдбата на романите не я вълнуваше толкова, колкото отговорът на един смразяващ въпрос, който и хрумна в момента:

— В живота, който ми е бил писан, в другата 1984 година… бях ли омъжена?

— Не.

— Но аз бях срещнала Дани и…

— Не. Никога не бяхте срещали Дани. Никога не се бяхте омъжвали.

— Аз никога не съм се раждал! — извика Крис.

Стефан обясни: