Светкавица

— На щатско шосе 111, приблизително на шест мили северно от Палм Спрингз жената ще бъде арестувана от Калифорнийската пътна полиция в единадесет часа и двадесет минути на двадесет и пети януари, сряда сутринта. Тя ще кара черен „Бюик Ривиера“. Момчето ще е с нея и ще бъде предадено на полицията. Очевидно Кригер също ще е там, но не сме сигурни: той се изплъзва от полицейския офицер, но не знаем как. Фон Манщайн вече беше проследил по картата пътя, който ги извеждаше извън Палм Спрингз към щатско шосе 111.

— Имаме тридесет и една минути — каза Клитман и погледна часовника на таблото.

— Ще се справим лесно — увери го фон Манщайн, — най-много за петнадесет минути.

— Ако стигнем там рано — подхвана Клитман, — можем да убием Кригер преди да се измъкне от полицая. Във всеки случай трябва да сме там преди да задържат жената и момчето, защото ще стане много по трудно след като ги пратят в затвора. Той се извърна да погледне Брахер и Хубач на задната седалка: — Ясно?

Двамата кимнаха, после сержант Хубач се потупа по малкото джобче на сакото и попита:

— Господин лейтенант, какво да правим с тези тъмни очила?

— Как какво? — тросна се Клитман.

— Да си ги сложим ли? Това ще ни помогне ли да се слеем с местното гражданство? Наблюдавах хората по улицата — мнозина носят тъмни очила, но не са малко и без очила. Клитман погледна пешеходците като се мъчеше да не се разсейва с леко облечените жени и видя, че Хубач е прав. Нещо повече, той разбра, че нито един мъж по улицата не се носеше с „външността на силните“, която предпочитали младите преуспяващи бизнесмени. Може би в този час всички преуспяващи бизнесмени бяха по кабинетите си. Независимо от причините за липсата на тъмни костюми и черни мокасини „Бали“, Клитман усещаше, че даже в колата бият на очи сред останалите. Тъй като мнозина пешеходци носеха слънчеви очила, той реши, че ако си ги сложи, ще има поне нещо общо с местните жители. Лейтенантът сложи очилата „Рей Бан“. Фон Манщайн, Брахер и Хубач го последваха.

— Добре, тръгваме — каза Клитман.

Но още преди да вдигне ръчната спирачка и да включи на скорост, някой почука на прозорчето до него. Беше местен полицай.

12.

Лора усещаше, че по един или друг начин мъките им скоро щяха да свършат. Щяха или да успеят да разрушат института, или да загинат при този опит. Почти беше стигнала до състоянието, в което надделява желанието да се сложи край на страха, все едно по какъв начин.

На двадесет и пети януари, сряда сутринта, Стефан продължаваше да се измъчва от напрежение в мускулите, но без остра болка. Не чувстваше никакво изтръпване в ръката, което означаваше, че няма засегнат нерв. Беше се раздвижвал внимателно всеки ден, така успя да възвърне повече от половината от силата на лявата ръка и рамо, достатъчно, за да е сигурен в способността си да изпълни плана. Но Лора виждаше, че го е страх от предстоящото пътуване.

Стефан сложи колана на Кокошка, който Лора бе извадила от сейфа вечерта, когато Стефан пристигна ранен пред нейния праг. Страхът му личеше, но щом затегна колана, тревогата отстъпи пред стоманената решителност.

В кухнята тримата, включително и Крис, глътнаха в десет часа по две капсули, за да се предпазят от въздействието на нервно паралитичния газ „Вексън“. Изпиха профилактичното средство с по една чаша витаминизирана портокалова напитка.

Трите автомата „Узи“, единият от револверите, пистолетът „Колт Командър Марк IV“ със заглушител и найлонова раница с книги бяха натоварени в колата.

Двете бутилки от неръждаема стомана с „Вексън“ под налягане още стояха в багажника на „Бюика“. След като се запозна с инструкциите в сините пластмасови торбички, прикрепени към бутилките, Стефан реши, че едната е достатъчна да свърши работа. „Вексън“ беше специално разработен газ за употреба в закрити помещения, за ликвидиране на врага в казарми, укрития и подземни бункери, а не за борба с противникови войски на бойното поле. Веществото се разпръскваше прекалено бързо на открито и се разлагаше почти веднага на слънчева светлина, затова нямаше ефект в радиус повече от двеста ярда от мястото на разпръскване. Но отворена докрай, една-единствена бутилка можеше да порази сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки само за няколко минути, което напълно отговаряше на намеренията му. В десет часа и тридесет и пет минути те се качиха в колата и тръгнаха от къщата на Гейнз към пустинята около шосе 111, северно от Палм Спрингз. Лора провери дали Крис е закопчал предпазния колан. Момчето каза:

— Виж, ако колата беше машина на времето, щяхме много удобно да караме назад към 1944 година.

Преди няколко дни бяха направили нощна разходка с колата из пустинята, за да намерят подходящо място за отпътуването на Стефан. Трябваше да знаят точното географско положение предварително заради изчисленията, които му бяха необходими за удобното завръщане при тях след като свърши работата си през 1944 година.