Светкавица

Стефан възнамеряваше да отвори бутилката „Вексън“ преди да натисне копчето на колана, така нервно-паралитичният газ щеше да се разпръсне при влизането му през вратата в института и да убие всеки, който се намира в лабораторията на другия край на Пътя на светкавицата през 1944 година. Това означаваше, че отровата ще се разпространи около мястото на тръгване, което налагаше то да е усамотено. Улицата пред къщата на Гейнз беше на по-малко от двеста ярда, попадаше в периметъра на активното действие на газа и не им се искаше да загинат невинни минувачи. Нещо повече, предполагаше се, че газът остава отровен само в продължение на четиридесет до шестдесет минути, но Лора се тревожеше да не би обезвреденият остатък, макар и не смъртоносен, да има неизвестни, трайни токсични последици. Не и се щеше да остави такова вещество в къщата на Телма и Джейсън. Денят беше ясен, лазурен, спокоен.

Бяха отминали само няколко пресечки и тъкмо навлизаха в път, засенчен от двете страни с грамадни финикови палми, когато на Лора и се стори, че вижда странен проблясък в късчето небе, уловено в огледалото за обратно виждане. Как би изглеждала една светкавица в ясно, безоблачно небе? Не толкова драматично, както в облачен, бурен ден, защото би трябвало да се състезава с яркото слънце. Всъщност може би изглеждаше точно като онова, което беше видяла — странен, кратък, ярък проблясък.

Лора натисна спирачките, но „Бюикът“ вече беше навлязъл в засенчената част от пътя и в огледалото не се виждаше небето, само хълмът отзад. Стори и се, че дочува и тътен като далечна гръмотевица, но не беше сигурна, защото климатичната инсталация бучеше. Бързо спря встрани до шосето и започна да бърника по копчетата за регулиране на вентилацията.

— Какво става? — попита Крис като я видя как паркира, блъсва вратата и излиза.

Стефан отвори задната врата и също се измъкна навън:

— Лора?

Тя гледаше към късчето небе, което прозираше през короните на дърветата, засенчила с длан очите.

— Чуваш ли, Стефане? — В топлия, пустинно сух ден бавно отзвучаваше далечен тътен.

— Може да е реактивен самолет — предположи Стефан.

— Не. Миналия път си мислех, че е самолет, но се оказаха те.

Небето проблесна още веднъж, за последен път. Не видя самата светкавица, назъбеното и проблясване във висините, а само отражение в горните слоеве на атмосферата, лека светлинна вълна, която пробяга по синия свод над тях.

— Те са тук — каза Лора.

— Да — съгласи се Стефан.

— Някъде по пътя ни към шосе 111 някой ще ни спре — може да е полицията, може да катастрофираме каквото и да е, случаят ще се регистрира и те ще се покажат. Стефане, трябва да завием обратно и да се приберем в къщата.

— Няма смисъл — каза той.

Крис беше излязъл от другата страна на колата:

— Той е прав, мамо. Няма значение какво ще направим. Пътешествениците във времето дойдоха, защото вече са надникнали в бъдещето и знаят къде ще ни намерят може би след половин час или след десет минути. Все едно е дали ще се върнем или ще продължим — вече са ни видели някъде, защо не дори в къщата. Разбираш ли, колкото и да променяме плановете си, пак ще се сблъскаме с тях. Съдба.

— По дяволите! — избухна Лора и ритна колата, но избликът не и помогна, даже не я облекчи. — Мразя всичко това. Как можеш да се надяваш, че ще победиш проклетите пътешественици във времето. То е като комар, където картите раздава Господ. Нямаше повече светкавици.

Лора продължи:

— Като се замисли човек, целият живот е комар и Бог винаги раздава картите, нали? Значи сега не сме по-зле от друг път. Качвай се в колата, Крис. Да вървим.

По пътя през западните квартали на курортния град нервите на Лора бяха опънати като струна. Оглеждаше се за бедата от всички страни, макар и да знаеше, че тя ще дойде там и тогава, където най-малко я очаква.

Без никакви инциденти стигнаха до северния край на „Палм Каньон Драйв“, после до щатско шосе 111. Пред тях се простираха дванайсет мили почти гола пустиня преди щатско шосе 111 да пресече междущатска магистрала 10.

13.

С надеждата да избегне непоправимото, лейтенант Клитман свали стъклото и се усмихна на полицая от Палм Спрингз, който бе почукал на прозореца да привлече вниманието му и сега стоеше наведен, с присвити очи.

— Какво има?

— Не видяхте ли червената линия като паркирахте?

— Червената линия? — повтори Клитман с усмивка, като се чудеше какво по дяволите има предвид полицаят.

— Е, господине — каза офицерът с подозрително игрив тон, — не ми казвайте, че не сте забелязали червената линия.

— Да, господине, разбира се, че я видях.

— Не съм допускал, че точно вие ще увъртате — каза полицаят, сякаш познаваше Клитман и се осланяше на неговата честност, което обърка лейтенанта. — И като видяхте червената линия, господине, защо паркирахте тук?

— А-а, сега разбирам — възкликна Клитман, — може да се паркира само на места без червена линия. Да, разбира се.

Полицаят примигна срещу лейтенанта, после изгледа фон Манщайн до него, след това Брахер и Хубач на задната седалка, усмихна се и кимна.