Читаем Светкавица полностью

Стефан възнамеряваше да отвори бутилката „Вексън“ преди да натисне копчето на колана, така нервно-паралитичният газ щеше да се разпръсне при влизането му през вратата в института и да убие всеки, който се намира в лабораторията на другия край на Пътя на светкавицата през 1944 година. Това означаваше, че отровата ще се разпространи около мястото на тръгване, което налагаше то да е усамотено. Улицата пред къщата на Гейнз беше на по-малко от двеста ярда, попадаше в периметъра на активното действие на газа и не им се искаше да загинат невинни минувачи. Нещо повече, предполагаше се, че газът остава отровен само в продължение на четиридесет до шестдесет минути, но Лора се тревожеше да не би обезвреденият остатък, макар и не смъртоносен, да има неизвестни, трайни токсични последици. Не и се щеше да остави такова вещество в къщата на Телма и Джейсън. Денят беше ясен, лазурен, спокоен.

Бяха отминали само няколко пресечки и тъкмо навлизаха в път, засенчен от двете страни с грамадни финикови палми, когато на Лора и се стори, че вижда странен проблясък в късчето небе, уловено в огледалото за обратно виждане. Как би изглеждала една светкавица в ясно, безоблачно небе? Не толкова драматично, както в облачен, бурен ден, защото би трябвало да се състезава с яркото слънце. Всъщност може би изглеждаше точно като онова, което беше видяла — странен, кратък, ярък проблясък.

Лора натисна спирачките, но „Бюикът“ вече беше навлязъл в засенчената част от пътя и в огледалото не се виждаше небето, само хълмът отзад. Стори и се, че дочува и тътен като далечна гръмотевица, но не беше сигурна, защото климатичната инсталация бучеше. Бързо спря встрани до шосето и започна да бърника по копчетата за регулиране на вентилацията.

— Какво става? — попита Крис като я видя как паркира, блъсва вратата и излиза.

Стефан отвори задната врата и също се измъкна навън:

— Лора?

Тя гледаше към късчето небе, което прозираше през короните на дърветата, засенчила с длан очите.

— Чуваш ли, Стефане? — В топлия, пустинно сух ден бавно отзвучаваше далечен тътен.

— Може да е реактивен самолет — предположи Стефан.

— Не. Миналия път си мислех, че е самолет, но се оказаха те.

Небето проблесна още веднъж, за последен път. Не видя самата светкавица, назъбеното и проблясване във висините, а само отражение в горните слоеве на атмосферата, лека светлинна вълна, която пробяга по синия свод над тях.

— Те са тук — каза Лора.

— Да — съгласи се Стефан.

— Някъде по пътя ни към шосе 111 някой ще ни спре — може да е полицията, може да катастрофираме каквото и да е, случаят ще се регистрира и те ще се покажат. Стефане, трябва да завием обратно и да се приберем в къщата.

— Няма смисъл — каза той.

Крис беше излязъл от другата страна на колата:

— Той е прав, мамо. Няма значение какво ще направим. Пътешествениците във времето дойдоха, защото вече са надникнали в бъдещето и знаят къде ще ни намерят може би след половин час или след десет минути. Все едно е дали ще се върнем или ще продължим — вече са ни видели някъде, защо не дори в къщата. Разбираш ли, колкото и да променяме плановете си, пак ще се сблъскаме с тях. Съдба.

— По дяволите! — избухна Лора и ритна колата, но избликът не и помогна, даже не я облекчи. — Мразя всичко това. Как можеш да се надяваш, че ще победиш проклетите пътешественици във времето. То е като комар, където картите раздава Господ. Нямаше повече светкавици.

Лора продължи:

— Като се замисли човек, целият живот е комар и Бог винаги раздава картите, нали? Значи сега не сме по-зле от друг път. Качвай се в колата, Крис. Да вървим.

По пътя през западните квартали на курортния град нервите на Лора бяха опънати като струна. Оглеждаше се за бедата от всички страни, макар и да знаеше, че тя ще дойде там и тогава, където най-малко я очаква.

Без никакви инциденти стигнаха до северния край на „Палм Каньон Драйв“, после до щатско шосе 111. Пред тях се простираха дванайсет мили почти гола пустиня преди щатско шосе 111 да пресече междущатска магистрала 10.

13.

С надеждата да избегне непоправимото, лейтенант Клитман свали стъклото и се усмихна на полицая от Палм Спрингз, който бе почукал на прозореца да привлече вниманието му и сега стоеше наведен, с присвити очи.

— Какво има?

— Не видяхте ли червената линия като паркирахте?

— Червената линия? — повтори Клитман с усмивка, като се чудеше какво по дяволите има предвид полицаят.

— Е, господине — каза офицерът с подозрително игрив тон, — не ми казвайте, че не сте забелязали червената линия.

— Да, господине, разбира се, че я видях.

— Не съм допускал, че точно вие ще увъртате — каза полицаят, сякаш познаваше Клитман и се осланяше на неговата честност, което обърка лейтенанта. — И като видяхте червената линия, господине, защо паркирахте тук?

— А-а, сега разбирам — възкликна Клитман, — може да се паркира само на места без червена линия. Да, разбира се.

Полицаят примигна срещу лейтенанта, после изгледа фон Манщайн до него, след това Брахер и Хубач на задната седалка, усмихна се и кимна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези