Светкавица

— Виждам го оттук, свлякъл се е върху волана. Повече няма да ни пречи.

Шофьорите в насрещното платно бяха забелязали смайващия полет на патрулната кола. Те отбиха в своята половина на щатско шосе 111. В огледалото за обратно виждане Клитман проследи как хората излизат от колите и като добри самаряни се притичват на помощ на полицая от Калифорнийската пътна полиция през шосето. Ако някой беше съобразил защо патрулната кола катастрофира, той явно бе предпочел да не преследва Клитман и да го изправи пред съда. Това беше разумно. Той пак засили, погледна таблото и каза:

— На три мили оттук онова ченге щеше да арестува жената и момчето. Гледайте за черен „Бюик“. След три мили.

* * *

Изправена под яркото пустинно слънце на оголената шиста близо до „Бюика“, Лора наблюдаваше как Стефан прехвърля ремъка на автомата през дясното рамо. Автоматът висеше свободно и не пречеше на раницата с книгите.

— Чудя се дали да го взема — каза той. — Ако нервнопаралитичният газ действа така, както се предполага, може би няма да ми трябва даже пистолет, да не говорим за автомата.

— Вземи го — каза мрачно Лора.

Той кимна:

— Права си. Кой знае.

— Жалко, че няма няколко гранати — обади се Крис. — Гранатите щяха да свършат работа.

— Да се надяваме, че там нещата няма да тръгнат чак толкова зле — отговори Стефан.

Той освободи предпазителя на пистолета и го стисна готов за стрелба в дясната ръка. Хвана бутилката „Вексън“ за тежката дръжка, подобна на дръжката на пожарогасител, повдигна я с лявата ръка и изпробва как ще реагира раненото рамо на тежестта.

— Боли малко — каза той. — Дърпа ме в ръката. Но не е лошо и ще мога да се справя. Бяха прерязали жицата на спусъка, за да се задейства ръчното разпръскване. Стефан мушна пръст в халката за освобождаване на газа.

След приключване на работата през 1944 година, щеше да предприеме едно последно пътуване пак до тяхното време, 1989 година и според плана трябваше да пристигне само няколко минути след тръгването. Сега той каза:

— Ще се видим съвсем скоро. Няма да усетите, че съм отсъствал. Внезапно Лора се уплаши, че Стефан никога вече няма да се върне.

Докосна лицето му и го целуна по бузата:

— Успех, Стефане. Това не беше целувка на влюбена или даже обещание за страст: само нежна приятелска целувка, жест на жена, която отдава вечна благодарност, но не и сърцето си. По очите му пролича, че е разбрал всичко. Дълбоко в себе си, въпреки изблиците на хумор, Стефан беше меланхоличен и на Лора и се искаше да е в състояние да го направи щастлив. За нейно съжаление дори не можеше да се преструва, че изпитва нещо повече и в същото време съзнаваше колко прозрачна за него ще е всяка преструвка.

— Искам да се върнеш — каза Лора. — Наистина. Много.

— Това е достатъчно — отвърна Стефан и се обърна към Крис. — Грижи се за майка си, докато ме няма.

— Ще се опитам — обеща Крис, — но тя се справя доста добре и сама.

Лора придърпа момчето към себе си. Стефан повдигна трийсетфунтовата бутилка „Вексън“ и натисна разпръсквателя.

Газът излиташе под високо налягане със съскане, подобно на цяла дузина змии. Лора за миг изпадна в паника, защото реши, че глътнатите капсули няма да ги предпазят от нервнопаралитичния газ, те ще се строполят на земята, сгърчени от мускулни спазми и конвулсии и ще умрат след трийсет секунди. „Вексън“ нямаше цвят, но за миризмата и вкуса не можеше да се каже същото: дори на открито, където бързо се разсейваше, тя долавяше сладка миризма на кайсии и тръпчив, тежък, сладникав вкус на лимонов сок и прокиснало мляко. Но освен миризмата и вкуса не усети никакъв отрицателен ефект.

Стефан държеше пистолета вдигнат пред гърдите си, с един пръст бръкна под ризата и натисна копчето на колана три пъти.

* * *

Фон Манщайн пръв забеляза черната кола на площадката с бял пясък и бледа скала на няколкостотин ярда източно от шосето. Посочи я на останалите.

Разбира се, от такова разстояние Клитман не можеше да разпознае марката, но беше сигурен, че са попаднали на колата, която търсеха. Трима души стояха един до друг близо до колата, в далечината представляваха смътни фигури, трептящи като мираж под слънцето на пустинята, но Клитман различи двама възрастни и едно дете.

Изведнъж единият от възрастните се стопи. Това не беше игра на въздуха и светлината в пустинята, фигурата не затрептя отново след секунди. Тя изчезна и Клитман разбра, че е видял Стефан Кригер.

— Той се върна! — изуми се Брахер.

— Защо да се връща — усъмни се фон Манщайн, — когато всички в института са готови да го разкъсат?

— Още по-лошо — обади се Хубач зад лейтенанта. — Той дойде в 1989 година няколко дни преди нас. Значи избраният от него колан ще трябва да го е върнал в същото време, в същия ден, когато Кокошка стреля по него, само единадесет минути след като Кокошка стреля. А ние знаем, че той изобщо не се върна тогава. Какво по дяволите става тук?