Светкавица

Довлече вонящите трупове при вратата един по един, натика ги до точката на пренасяне и ги избута през силовото поле. Те тупваха през невидимия вход във времето и изчезваха. Някъде в невъобразимо далечното бъдеще щяха да се появят отново или на отдавна студена и мъртва земя, лишена даже от растителност и насекоми, или в празното безвъздушно пространство на мястото на погълнатата от избухналото слънце планета.

Стефан много внимаваше да не престъпи чертата на пренасянето. Ако се прехвърлеше неочаквано във вакуума на открития космос след шест милиарда години, щеше да загине още преди да успее да натисне копчето на колана и да се върне в лабораторията.

Работата по махането на труповете и разчистването на всички следи от мръсотията около убийството го умори. За щастие от нервнопаралитичния газ нямаше никакви видими остатъци. Не се наложи да изтрива всички повърхности в института. Простреляното рамо пулсираше болезнено, както в първите дни след раняването.

Но поне хитро бе заличил следите. На сутринта щеше да изглежда като че ли Кокошка, Хьопнер, Айке, Шмаузер и двамата гестаповци са повярвали в обречеността на Третия Райх и са избягали в бъдещето, за да намерят мир и изобилие.

Спомни си за животните в мазето. Ако ги оставеше в клетките, щяха да направят изследвания, за да проучат причините за смъртта и вероятно резултатите щяха да хвърлят сянка на съмнение върху теорията, че Кокошка и останалите са избягали през вратата. И отново подозренията щяха да паднат първо върху Стефан Кригер. По-добре беше животните да изчезнат. Това щеше да е загадка, но нямаше да насочва пряко към института, както състоянието на труповете.

Парещата, пулсираща болка в рамото ставаше все по-остра, докато вземаше чисти лабораторни престилки за погребални савани и връзваше с връв на вързопи по няколко животни. Изпрати ги на шест милиарда години напред в бъдещето без колани. Донесе от коридора празната бутилка от газа и също я отправи в другия край на времето.

Най-сетне беше готов за двете решаващи пътувания, за които се надяваше, че ще доведат до пълната разруха на института и сигурното поражение на нацистка Германия. Пак отиде до пулта за управление на вратата и извади от задния джоб на джинсите сгънато листче, което съдържаше резултатите от многодневните изчисления, направени от него и Лора на персоналния компютър „Ай Би Ем“ в къщата в Палм Спрингз.

Ако би могъл да се върне от 1989 година с достатъчно взривни материали, за да превърне института в димящи развалини, той щеше да свърши работата сам, веднага, на място. Но освен тежката бутилка „Вексън“, раницата с шестте книги, пистолета и автомата, нямаше да може да носи повече от четиридесет-петдесет фунта пластични експлозиви, а такова количество не беше достатъчно. Поставеният от него взрив на тавана и в мазето беше махнат от Кокошка преди няколко дни според местното време. Би могъл да се върне от 1989 година с няколко туби бензин и да се опита да изгори сградата до основи, но много научни документи бяха заключени в огнеупорни шкафове, до които даже той нямаше достъп и само една опустошителна експлозия можеше да ги разбие и да предаде съдържанието им на огъня. Вече не можеше да унищожи института сам. Но знаеше кой е в състояние да му помогне.

Като гледаше получените с помощта на компютъра числа, Стефан препрограмира вратата, за да го отведе на три дена и половина в бъдещето спрямо вечерта на шестнадесети март. Географски щеше да пристигне на британска земя, в сърцето на обширни подземни убежища под правителствената сграда на парка Сейнт Джеймз до Сториз Гейт, където бяха построени противовъздушни канцеларии и жилища за министър-председателя и други официални лица по време на „светкавичната война“ и където все още се намираше Военния кабинет. По-конкретно, Стефан се надяваше да пристигне в една определена заседателна зала в седем часа и тридесет минути сутринта. За пътуване с такава точност единствено знанията и компютрите от 1989 година можеха да позволят сложните изчисления за определяне на необходимите координати в пространството и времето.

Без никакво оръжие, само с раницата с книгите, Стефан влезе през вратата, мина точката на пренасяне и се материализира в ъгъла на заседателна зала с нисък таван, в центъра, на която стоеше голяма маса, заобиколена от дванадесет стола. Десет от столовете бяха празни. Имаше само двама души. Единият беше секретар в британска военна униформа, с писалка в едната ръка и бележник в другата. Вторият човек, който диктуваше спешно послание, беше Уинстън Чърчил.

16.

Приведен зад „Тойотата“, Клитман си помисли, че ако бяха маскирани като циркови клоуни, едва ли щяха да са по-неподходящо облечени за сегашната задача. Пустинята наоколо беше главно в бяло и бежово, бледорозово и прасковено, с оскъдна растителност и съвсем малки скални образувания с достатъчно големи размери да послужат за укритие. В черните костюми, тръгнали да заобикалят в гръб жената, щяха да се открояват като хлебарки върху сватбена торта.