Светкавица

Хубач, който стоеше близо до предната част на „Тойотата“ и стреляше с автомата на къси откоси срещу „Бюика“, отпусна оръжието. — Мина към предницата на колата заедно с момчето, не се вижда.

— Местните власти скоро ще се появят — каза Брахер и погледна на запад към щатско шосе 111, после на югоизток в посока на патрулната кола, която бяха блъснали от шосето преди четири мили.

— Сваляйте саката — каза Клитман и се съблече. — Белите ризи по-добре се сливат с пейзажа. Брахер, ти оставаш и пазиш оная мръсница да не се измъкне оттук. Фон Манщайн и Хубач, вие ще опитате да заобиколите отдясно. Дръжте се на разстояние и не излизайте от едно прикритие, докато не си набележите следващото. Аз ще мина на север и после на изток, от лявата страна.

— Да я убием ли, без да разпитваме за Кригер? — попита Брахер.

— Да — отсече Клитман. — Прекалено тежко въоръжена е, за да я заловим жива. Освен това се обзалагам, че Кригер ще дойде при тях, ще се върне през вратата след няколко минути и ще можем по-лесно да се справим с него като пристигне, ако вече сме премахнали жената. Тръгвайте сега. Хайде.

Хубач и след няколко секунди фон Манщайн напуснаха прикритието на „Тойотата“, снишиха се надолу и бързо изтичаха в посока юг-югоизток.

Лейтенант Клитман се насочи на север от „Тойотата“ с автомат в ръка. Тичаше прегърбен към хилавото прикритие на разпрострян мескитов храст, по който се бяха закачили тръни.

* * *

Лора се поизправи и надникна през предната броня на „Бюика“ точно навреме, за да види двама мъже с бели ризи и черни панталони, които се затичаха от „Тойотата“ на изток и в същото време извиваха на юг, очевидно с намерението да я заобиколят в гръб. Тя се изправи и изстреля къс ред по първия мъж, който се стрелна към щръкнала като зъб скала и благополучно изчезна зад нея.

Като чу изстрелите, вторият се просна в плитка вдлъбнатина, която не го скриваше изцяло, но при този ъгъл на стрелба и на такова разстояние Лора едва ли можеше да го улучи, затова тя реши да не хаби повече куршуми. Отгоре на всичко не само видя къде се скри вторият, но и трети въоръжен човек откри огън по нея иззад „Тойотата“. Куршумите отскочиха от „Бюика“, минаха на няколко пръста от Лора и я принудиха пак да се сниши. Стефан щеше да се върне само след три-четири минути. Не много. Никак даже. И все пак цяла вечност. Крис седеше с гръб до предната броня на „Бюика“, обгърнал колене с двете ръце и видимо трепереше.

— Дръж се, детенце — ободри го Лора.

Крис я погледна без да каже нищо. През всички ужаси, които преживяха последните няколко седмици, не го беше виждала толкова унил. Лицето му изглеждаше бледо и неподвижно. Беше разбрал, че играта на криеница изобщо не е била игра за останалите, само за него, че нищо всъщност не е лесно като на филм. Ужасяващото прозрение придаваше на погледа му мрачна безучастност, която изплаши Лора.

— Дръж се — повтори тя, после пропълзя край него към другата предна броня от страната на шофьора, където приклекна да проучи пустинята на север от тях.

Тревожеше се, че има и други, които я обкръжават по този фланг. Не можеше да ги допусне, оттам защото тогава „Бюикът“ нямаше да служи за барикада и нямаше накъде да бягат, освен през откритата пустиня, в която щяха да застрелят нея и Крис след по-малко от петдесетина крачки. „Бюикът“ беше единственото добро прикритие наоколо. Трябваше да го задържи между себе си и тях.

Не виждаше никого по северния фланг. Земята бе по-неравна в тази посока, с няколко невисоки скали, няколко бели пясъчни дюни и несъмнено много вдлъбнатини колкото човешки ръст по пустинната повърхност, невидими от нейната позиция, където дори в момента можеше да се крие и да дебне някой. Но единствените движещи се предмети наоколо бяха три сухи тръни. Те се търкаляха бавно и хаотично, носени от лекия, непостоянен ветрец.

Лора се промуши покрай Крис и пак се върна при другата броня, тъкмо навреме, за да види, че двамата мъже в южна посока пак са се раздвижили. Бяха на стотина стъпки южно от нея, но само на около петдесет стъпки в права посока пред „Бюика“ и се приближаваха застрашително бързо. Мъжът отпред се привеждаше и лъкатушеше в своя бяг, а другият отзад беше посмел: може би си мислеше, че Лора ще съсредоточи вниманието си върху първия. Лора го надхитри — тя се изправи, наклони се встрани от „Бюика“ колкото трябваше като се мъчеше да не излиза от прикритието и изстреля откос, който продължи две секунди. Човекът до „Тойотата“ откри огън по нея, за да прикрие приятелчетата си, но Лора успя да улучи втория бягащ достатъчно силно, за да го хвърли във въздуха и да го отправи през бодливата манзанита.

Не го уби, но явно го извади от строя — пронизителните писъци на агонизиращ несъмнено издаваха, че е смъртно ранен.