Светкавица

— Струва ми се, че това е достатъчно рано — каза Стефан с голямо облекчение. — Но не по-късно. За Бога, сър, не по-късно.

18.

Жената беше приклекнала до бронята на „Бюика“ откъм страната на шофьора и наблюдаваше пустинята северно от своята позиция, а Клитман я гледаше иззад купчина мескити и тръни. Тя не го виждаше. Когато се премести до другата броня и се обърна с гръб към Клитман, той веднага се изправи и затича приведен към следващото укритие — обрулена от ветровете скала, по-тясна от собствените му размери.

Лейтенантът проклинаше наум мокасините „Бали“, с които беше обут, защото подметките бяха прекалено хлъзгави за подобни действие. Сега вече изглеждаше глупаво да дойдат с мисията да убиват, облечени като млади преуспяващи бизнесмени или баптистки свещеници. Поне слънчевите очила „Рей Бан“ бяха полезни. Яркото слънце блестеше от всеки камък и всяка дюна: без очила нямаше да вижда напред така ясно, със сигурност щеше да стъпи накриво и да падне няколко пъти.

Тъкмо щеше да се засили към следващото прикритие, когато чу жената да стреля в другата посока. После долетя писък — толкова пронизителен и виещ, че не приличаше на човешки звук, а по-скоро на диво животно, заклещено в лапите на друг звяр, но все още живо.

Разтреперан, Клитман се скри в дълга, тясна пукнатина в скалната повърхност, където жената не можеше да го забележи. Припълзя по корем до ъгъла и се притаи като дишаше тежко. Вдигна глава да изравни височината на погледа със земята и забеляза, че е на петнайсетина ярда точно на север от задната врата на „Бюика“. Ако успееше да се придвижи само няколко ярда по на изток, щеше да попадне точно зад жената, в идеална позиция да я покоси.

* * *

Писъкът утихна.

Лора предположи, че вторият човек на юг от нея ще се задържи притиснат до земята за известно време, защото ще е уплашен от смъртта на своя партньор и пак се премести до другата предна броня. Пътем каза на Крис:

— Две минутки, детето ми. Най-много две минутки.

Притисна се в ъгъла на колата и огледа северния фланг. Пустинята изглеждаше безлюдна. Вятърът бе затихнал и даже тръните не помръдваха.

Ако бяха само трима, положително нямаше да оставят един до „Тойотата“, а другите двама да се опитват да я заобиколят от една и съща посока. Ако бяха само трима, двамата от южната и страна щяха да се разделят и единият щеше да тръгне на север. Значи имаше четвърти, може би дори пети човек, някъде там сред скалите, пясъците и пустинната растителност на северозапад от „Бюика“. Но къде?

19.

Стефан благодари на министър-председателя и стана да си ходи. Чърчил посочи книгите на масата и каза:

— Не бих искал да ги забравите. Ако ги оставите, изкушението да плагиатствам от самия себе си ще е твърде голямо.

— Това е черта на характера — отговори Стефан, — да не пожелаете да ви ги оставя точно заради това.

— Глупости! — Чърчил сложи пурата в един пепелник и се изправи. — Ако сега се сдобия с вече написаните книги, няма да се задоволя с публикуването им този вид. Несъмнено ще намеря откъси, които се нуждаят от подобрение и ще прекарам следвоенните години, погълнат от безкрайни занимания с тях. И накрая, като ги завърша и публикувам, ще се окаже, че съм унищожил точно тези елементи, които са ги превърнали в класика за вашето бъдеще.

Стефан се засмя.

— Говоря сериозно — увери го Чърчил. — Казахте ми, че моята история ще е най-меродавната. За мен тази предварителна информация е напълно достатъчна. Ще я напиша както съм я написал, ако мога така да се изразя и няма да рискувам да гадая казаното от самия мене.

— Може би това е най-мъдро — съгласи се Стефан. Той заприбира шестте книги в раницата, Чърчил стоеше прав с ръце зад гърба и се полюшваше леко на пръсти.

— Толкова много неща искам да ви питам за бъдещето, за чието оформяне помагам. Неща, които ме интересуват повече от успеха на писателското поприще.

— Наистина трябва да вървя, сър, но…

— Да, зная — каза министър-председателят. — Няма да ви задържам. Но ми кажете поне едно нещо. Любопитството ми изгаря. Да видим… например какво ще стане със Съветите след войната?

Стефан се поколеба, затвори раницата и отговори:

— Господин министър-председател, за съжаление трябва да ви кажа, че Съветите ще станат много по-могъщи от Великобритания и само Съединените щати ще им съперничат.

За пръв път Чърчил изглеждаше изненадан:

— Тяхната ужасна система фактически ще доведе до икономически успех и благоденствие?

— Не, не. Тяхната система ще доведе до икономическа разруха, но ще създаде грамадна военна сила. Съветите безпощадно ще милитаризират цялото общество и ще премахнат всички дисиденти. Твърди се, че концлагерите им могат да се сравняват с тези на Райха.

Изражението на министър-председателя остана непроницаемо, но той не успя да прикрие тревогата в погледа:

— И все пак сега са наши съюзници.

— Да, сър. И без тях може би войната срещу Райха нямаше да бъде спечелена.

— О-о, щеше — възрази уверено Чърчил, — само че не толкова бързо. Той въздъхна:

— Казват, че политиката събира странни двойки в леглото, но военните съюзи правят още по-странни комбинации.