Светкавица

Стефан беше готов за отпътуване. Стиснаха си ръцете.

— Вашият институт ще бъде превърнат в отломки, трески, прах и пепел — обеща министър-председателят. — Имате моята дума.

— Не ми трябват гаранции — каза Стефан.

Той бръкна под ризата и натисна три пъти копчето, което задействаше връзката на колана с вратата. Още в същия миг се озова в института в Берлин. Излезе от цилиндричното устройство и се върна при пулта за управление на вратата. Бяха минали точно единадесет минути, откакто бе отпътувал към противовъздушните подземия под Лондон.

Рамото още го болеше, но не повече от преди. Все пак от неумолимото пулсиране постепенно го обземаше умора и той седна за малко на стола пред пулта да си почине.

После с цифрите, получени от компютъра през 1989 година програмира вратата за предпоследното си пътуване. Този път щеше да отиде с пет дена напред в бъдещето, в единадесет часа вечерта в двадесет и първи март в друго противовъздушно подземно скривалище — не в Лондон, а в Берлин. Когато вратата беше подготвена, Стефан влезе вътре. Този път не взе шесттомната история на Чърчил. При пресичането на точката на пренасяне през вратата познатият неприятен гъдел премина от кожата навътре към плътта чак до костния мозък, после по обратния път до кожата.

Подземието без прозорци, в което пристигна Стефан, се осветяваше от една-единствена лампа на писалището в ъгъла и за миг от пропукващата светлина при появяването му. В странния блясък ясно се очертаваше Хитлер.

20.

Една минута.

Лора и Крис се притискаха до „Бюика“. Без да помръдва, Лора погледна първо на юг, където знаеше, че се крие един човек и после на север, където подозираше, че лежат укрити други врагове.

Пустинята бе обхваната от неестествено спокойствие. Безветреният ден напомняше бездиханен труп. Слънцето, така обливаше сухата равнина, че земята изглеждаше по-малко потънала в светлина от небето. Някъде в далечината яркото небе се сливаше с ярката земя почти без разграничителна линия — хоризонтът всъщност бе изчезнал. Температурата беше не повече от двайсет и пет градуса, но всичко, всеки храст, всяка скала и дюна, всяко стръкче изглеждаха запоени от горещината. Една минута.

Сигурно оставаше не повече от минута до връщането на Стефан от 1944 година и той щеше много да помогне не само защото носеше автомат „Узи“, но и защото беше нейният пазител. Нейният пазител. Лора вече знаеше какъв е неговият произход, разбираше, че не е свръхестествен и все пак в известен смисъл за нея той оставаше приказен, способен да прави чудеса. Никакво движение на юг. Никакво движение на север.

— Те идват — каза Крис.

— Ще се оправим, миличък — тихо отвърна Лора. Сърцето и обаче лудо биеше от страх и в същото време я болеше от предусещана загуба, сякаш подсъзнателно долавяше, че нейният син, единственото дете, което би могла да има, детето, което изобщо не е трябвало да се ражда, вече го няма и то не защото не умееше да го защитава, а защото съдбата не допускаше да бъде измамена.

Не, по дяволите, не. Този път щеше да победи предопределеното. Щеше да опази детето си. Нямаше да го загуби както загуби през годините толкова много хора, които обичаше. Той беше неин. Той не принадлежеше на съдбата. Не принадлежеше на предопределеното. Беше неин. Той беше неин.

— Ще се оправим, миличък.

Само половин минута. Внезапно на юг нещо се раздвижи.

21.

В частния кабинет на Хитлер в берлинския му бункер пренесената енергия на пътуването във времето със съскане изтече край Стефан на ослепително бляскащи змийчета, стотици лъкатушни пътечки по пода и бетонните стени, точно както в подземната заседателна зала в Лондон. Но яркото и шумно явление не привлече охраната от другите помещения, защото в този момент Берлин беше атакуван за пореден път от съюзническите бомбардировачи. Бункерът се тресеше от ударите на мощните бомби далеч горе в града и даже на тази дълбочина тътенът на нападението прикри особените звуци при пристигането на Стефан.

Хитлер се обърна на въртящия се стол с лице към пристигналия. Не прояви учудване, също както Чърчил, но естествено за разлика от министър-председателя той знаеше за дейността на института и веднага съобрази как Стефан се е материализирал в частния му кабинет. Освен това го познаваше като син на отдавнашен верен поддръжник и офицер от СС, работил дълго време за делото.

Стефан не очакваше по лицето на Хитлер да се изпише изненада, но се надяваше да види как лешоядските черти се изкривяват от страх. В края на краищата, ако фюрерът бе прочел гестаповските рапорти за състоянието на института, което със сигурност бе направил, той знаеше за обвиненията срещу Стефан, че е убил Пенловски, Януская и Фолкау преди шест дена, на петнадесети март и е избягал после в бъдещето. Вероятно смяташе, че Стефан идва тайно от преди шест дена, малко преди да убие учените с намерението да ликвидира и него. Но даже и да беше уплашен, успяваше да контролира страха си: остана на място, спокойно отвори едно чекмедже и извади оттам „Люгер“.