Читаем Светкавица полностью

Стефан тръгна напред със съскащата бутилка „Вексън“ в протегнатата лява ръка и пистолета в дясната. Нервно паралитичният газ порази хората в лабораторията още преди да разберат, че има нещо нередно. Те паднаха на пода пред повдигнатия праг на вратата. Докато Стефан прекрачи в лабораторията, те вече се гърчеха в агония. Бяха повърнали конвулсивно. От ноздрите им течеше кръв. Първият лежеше на една страна, риташе и стискаше с ръце гърлото си; другият беше свит като неродено бебе в утробата и с изкривени пръсти страшно си дереше очите. Близо до пулта за управление бяха паднали още трима познати на Стефан в лабораторни престилки — Хьопнер, Айке и Шмаузер. Деряха се като полудели или побеснели. Петимата умиращи се мъчеха да крещят, но гърлата им бяха отекли мигновено — от устата им излизаха съвсем слаби, жални, смразяващи звуци като скимтене на измъчени животинчета. Стефан застана между тях, физически не беше засегнат, но изпитваше отвращение и ужас. След трийсет-четиридесет секунди те бяха мъртви.

Използването на „Вексън“ срещу тези хора беше жестоко възмездие, защото не друг, а покровителствани от нацистите учени синтезираха първия нервнопаралитичен газ през 1936 година, органофосфорен естер, наречен „табун“. Практически всички следващи нервнопаралитични газове, които убиваха чрез намеса в предаването на нервни електроимпулси, бяха свързани със същото химично съединение. Включително газът „Вексън“. Тези хора от 1944 година бяха убити с оръжие от бъдещето, но това вещество произхождаше от тяхното изкривено общество, ориентирано към смъртта.

И все пак Стефан не изпита никакво удовлетворение от смъртта на петимата. Беше виждал толкова убийства в живота си, че го отблъскваше даже изтребването на виновниците в името на невинните, даже убиването в служба на справедливостта.

Сложи пистолета на един лабораторен плот, свали автомата от рамото и също го остави настрана.

От джоба на джинсите извади жица с дължина около една педя, за да закрепи отворената бутилка. Излезе в коридора и я сложи по средата. След няколко минути газът щеше да се разпространи из цялата сграда през стълбищата, асансьорните шахти и отдушниците.

С изненада забеляза, че само дежурните лампи осветяваха коридора и другите лаборатории на етажа изглеждаха празни. Стефан остави газа да изтича, върна се до пулта за програмиране в главната лаборатория и погледна датата и часа на завръщането с колана на Хайнрих Кокошка. Беше девет часа и единадесет минути вечерта на шестнадесети март.

Това беше невероятен късмет. Стефан очакваше да се върне в института по такова време, когато повечето служители ще са в института — някои почваха работа още в шест часа сутринта, други оставаха чак в осем вечерта. В такъв случай поне стотина тела щяха да се търкалят из четириетажната сграда. При откриването им щеше да се разбере, че само Стефан Кригер с помощта на колана на Кокошка е проникнал от бъдещето през вратата на института и всичко наоколо е негово дело. Щяха да се досетят, че не е дошъл просто да избие заварените в института сътрудници, че се е подготвил за нещо друго и щяха да започнат основно проучване, за да разкрият замисъла и да противодействат на нанесените загуби. Но сега…, ако сградата беше наистина почти безлюдна, той можеше да се справи с малкото трупове по такъв начин, че да прикрие присъствието си и да насочи всички подозрения към мъртвите.

След пет минути бутилката „Вексън“ се изпразни. Газът беше плъзнал навсякъде из сградата, с изключение на помещенията на охраната до предния и задния вход, защото те имаха отделна вентилационна система. Стефан мина от етаж на етаж, от стая в стая, търсеше още жертви. Единствените, които откри, лежаха в мазето — това бяха животните, първите пътешественици във времето. Жалната гледка на техните трупове го натъжи поне толкова, колкото видът на петимата обгазени, ако не и повече.

Стефан се върна в главната лаборатория, взе пет от специалните колани от един бял шкаф и ги закопча на труповете върху дрехите. Бързо програмира наново вратата, за да изпрати телата приблизително на шест милиарда години напред в бъдещето. Някъде беше чел, че след шест милиарда години слънцето ще се превърне в нова звезда или ще е загинало, а му се искаше да отпрати петте тела там, където нямаше да има жива душа да ги забележи или да използва коланите за връщане през вратата.

Справянето с мъртвите в тихата, пуста сграда беше много зловещо преживяване. Неведнъж Стефан замръзваше на място, убеден, че е чул прокрадващи се стъпки. Няколко пъти дори спираше заниманията си и тръгваше да открие източника на въображаемия звук, но не намери нищо. Веднъж погледна единия от труповете зад себе си, почти сигурен, че безжизненото тяло е почнало да се надига и лекото драскане, което сякаш бе дочул, идваше от студената му ръка, протегната да се вкопчи в машината, за да се опре и да се изправи. Чак тогава Стефан разбра колко е увреден от гледането на толкова много смърт в продължение на години наред.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези